— Кой го знае кога ще дойде — отвърна Карлитос.
И двамата искаха тайничко да се измъкнат, затова единият предложи:
— Какво ще кажеш да идем да хапнем?
— Ами, не знам…
— Хайде, стига! Аз черпя.
— Добре тогава. Порция бели скариди!
— Да, с малко шунка. Няма да ни навреди. И с малко бакла. Пръстите да си оближеш!
Щом двамата санитари напуснаха гробището, Хулиан и Алонсо, дебнещи зад оградата, бързо се вмъкнаха в залата и изнесоха тялото на Джони Мелвил. Оставиха го в триколката и поставиха на масата за аутопсии трупа на приятеля си Джон Робъртс Мартинес.
Неочаквано за всички този път нещата се получиха. Преди да си тръгнат, за последно се сбогуваха с другаря си:
— Смъртта ти няма да е напразна, приятелю — въздъхна Алонсо.
Точно когато членовете на патрула напускаха сградата, през входа й влязоха доктор Фернандес дел Торо и помощникът му Херомин. Спогледаха се за миг и после се разминаха.
XV.
— Знаеш ли, този човек е много добре облечен за труп, прекарал няколко дни във водата — това бяха първите думи на съдебния лекар.
Беше очевидно, че е умрял от удавяне и дробовете му бяха пълни с вода, но кожата, косата и дрехите му изглеждаха в отлично състояние. Освен това, както беше казал и Хосе Антонио Рей, макар и за другия Уилям Мартин, учудващо беше, че няма следи от ухапвания на риби и раци по очите и други части на тялото.
Доктор Фернандес дел Торо размишляваше. Спешно повикване в събота, аутопсия на необичайно място, неправдоподобна история — всичко това го озадачаваше. Затова в окончателния си доклад отбеляза: „Смърт от удавяне в морето“ и не добави вече посочените нередности въпреки опита си с други удавници. При всяко положение не искаше много да се задълбочава, тъй като симпатизираше на Съюзниците, а не на нацистите. Щом искаха от него само да установи смъртта, вече разполагаха с доклад.
Точка и край.
Ако вярвате, значи е вярно
I.
Дзън! Дзън!
Агеда Короминас, любезната почасова секретарка, вдигна телефона:
— Кабинетът на вицеадмирал Алфонсо Ариага, началник-щаб на Испанския военноморски флот. С какво мога да ви услужа?
Дъх не й оставаше, докато изрече толкова много думи. Колко по-лесно би било да каже „Да“ или „Ало“!
— Британският вицеконсул Франсис Хаселдън отново търси сеньор Ариага…
Алфонсо Ариага беше офицер, каквито за щастие вече не се срещат. Оплакваше се как му се налага по цял ден да води разговори с надутия англичанин, който не спираше да го тормози. Неслучайно всички англичани се славят с коварството си…
Все още нямаше окончателно одобрение от висшестоящите за изпращане на личните вещи на Уилям Мартин в Лондон и докато това станеше факт, те бяха собственост на Испанската държава. Куфарчето му се намираше под строга охрана в Командването на морските сили в Уелва.
— Агеда, кажи му, че сега не мога, защото си чеша топките! — изкрещя Ариага на секретарката си от кабинета.
Тази сцена се повтори няколко дни подред, докато испанските тайни служби проучваха документите. Ариага през цялото време отговаряше уклончиво на настойчивите молби на вицеконсула.
Нито той, нито Франко, Хитлер и останалите заинтересовани от случая нямаха представа, че бяха напът да се хванат в капана Монтагю. Колкото по-упорито съюзническите власти претендираха за документите и натягаха болтовете на напрежението, толкова по-сигурен ефект щеше да има при разкриването на „тайното“ им послание от врага. И по-лесно германците щяха да налапат примамката. Умни момчета!
На 13 май най-сетне личните вещи на майор Уилям Мартин бяха предадени на британското посолство. От там веднага бяха препратени в Лондон, където се увериха, че писмата са отваряни и отново затваряни, благодарение на мигли, поставени в хартиените пликове.
Всичко се случваше според очакванията им.
II.
Командването на морския флот в Уелва се помещаваше в типична за времето на франкизма сграда — сива, скучна и бюрократична. Всъщност като сегашните, но без реклами на дъвчащи бонбони и мобилни приложения.
Адолф Клаус влезе в офисите на ръководството като у дома си — с твърда стъпка, без да поздравява никого и сигурен къде точно трябва да отиде. Ето защо изразът „строга охрана“ беше по-скоро формален. По пътя си той мина край офиси и кабинети, препълнени със служители, но въпреки това никой не обърна внимание на присъствието му. Сякаш бе невидим. Или може би нарочно не го забелязваха.