Германският офицер влезе в малка зала, в която имаше само маса и един стол. Там се намираха личните вещи на майор Уилям Мартин. По-точно вещите, подправени от патрула. Членовете му бяха решили, че подвигът на Джон ще остане в историята дори и ако само те знаят за него и въпреки всички възможни последици. Сред предметите бе и снимката на Амелия по бански костюм. Изглеждаше наистина красива.
Нацисткият офицер извади от чантата си фотоапарат „Лейка“, снабден със специален обектив за снимане на документи. Запали лампата, за да има по-силна светлина и започна да фотографира всички предмети. Най-голям интерес без съмнение представляваха писмата на британското главно командване.
Само след няколко часа информацията щеше да бъде предадена на Густав Лайснер, началник на германските тайни служби в Испания, за да проследи произхода й и други подробности. Адолф щеше да изпрати за своя сметка и на своя отговорност един екземпляр и в Берлин, защото знаеше, че Фюрерът очаква с нетърпение тези материали.
Щом привърши задачата си, той излезе по същия начин, по който бе влязъл.
III.
Вицеконсулът Франсис Хаселдън намери време между обажданията си до началника на Генералния щаб, за да отиде да огледа трупа на Уилям Мартин в Пунта-Умбрия. Аутопсията вече бе направена. Моментът бе труден за него, понеже си спомни за много свои приятели, загинали на фронта.
— Моите съболезнования, Франсис — с искрено съчувствие му каза съдия Мариано Паскуал и прегърна вицеконсула.
Двамата останаха смълчани за известно време. Нямаше какво друго да си кажат.
— Кога ще разполагаме с личните вещи на нашия сънародник?
Действията отговориха на този въпрос по-красноречиво от думите. Всички се постараха формалностите да не отнемат много време. Нито формалностите, нито подробностите.
Франсис Хаселдън се нагърби с организирането на погребението на Уилям Мартин. Свърза се с епископа относно официалното опело и поръча надгробна плоча при погребална агенция „Лопес“ в Уелва. Освен това се погрижи и за най-дребните детайли. Всичко трябваше да изглежда автентично. Примамката още не беше налапана докрай и германците следяха и за най-малката грешна стъпка на Съюзниците.
В погребална агенция „Лопес“ работиха до изнемога, за да се вместят в срока, който им бе поставен от британския вицеконсул. Не разполагаха с никакво време и мъртвецът трябваше час по-скоро да бъде погребан.
Когато Франсис Хаселдън влезе в офиса на сеньор Лопес, там цареше пълно спокойствие. Имаха обедна почивка и единствено собственикът бе останал да довърши някои задачи. Той отведе клиента си да види надгробната плоча и да я одобри.
— Ето я, сър. Надявам се да ви хареса и да не сме направили някой голям гаф, защото проблемът с надписите на чужди езици е труден за решаване.
Плочата беше скромна и мрачна. Върху студения камък можеше да се прочете на английски:
Вицеконсулът кимна одобрително.
IV.
Погребението беше скромно. Положиха три неголеми венеца с цветя — от името на семейството му, на годеницата му и от британската армия. Церемонията беше кратка, а дон Еладио, дежурният свещеник, не бе особено вдъхновен по време на службата. Тя бе само едно от многото му задължения за деня и въпреки че се справи професионално, през цялото време си мислеше как до вечерта му предстоят още три погребения. През последните три месеца в Пунта-Умбрия никой не бе умрял, а сега изведнъж толкова много!
Единственият присъстващ освен свещеника бе Франсис Хаселдън. Понеже беше вярващ, той се прекръсти и се помоли за мъртвия храбрец, който и да бе той.
Патрулът остана на благоразумно разстояние. Не биваше да привличат вниманието върху себе си. Присъствието им на погребението би означавало намеса в мисията. Щом свещеникът и вицеконсулът си тръгнаха, те предпазливо се приближиха до гроба на приятеля си.