Изведоха ги от бараката, в която бяха затворени, откакто се намираха в Гюрс. След разкриването на плана за бягство всички участници в него бяха обречени. Решението не подлежеше на обжалване. Без процес и без право на защита.
Опитите за бягство от лагера се наказваха със смърт. Призори щяха да изпълнят присъдите чрез разстрел. Въпреки това Лола и Ернесто се намираха в по-особено положение. Берлин реши, че е по-уместно да ги прехвърлят на германска територия, за да изтръгнат от тях всичко, което знаят. Звяра не бе успял да ги пречупи и нацистите останаха с убеждението, че заловените са особено важни шпиони и имат изключително важна информация за Съюзниците. Понеже войната се развиваше неблагоприятно за Германия, тези сведения можеха да се окажат от жизненоважни за победата.
Докато ги качваха в камиона, Лола и Ернесто видяха, че извеждат другарите им по бягство от бараките и ги водят към неизбежния им край. Спогледаха се и наведоха глави. Двамата можеха да са в същото положение и не разбираха защо ги отвеждаха и каква съдба ги очаква.
Отец Аспиасу забеляза как натоварват сънародниците му в един камион. Искаше му се да се прости с тях, но не получи разрешение. Когато заловиха бегълците в тунела, свещеникът пожела да остане с тях и разгласи навсякъде, че споделя вината им. Ако ги убиеха, той също искаше да приеме участта им. Нацистите обаче го оставиха да живее. Иняки реши, че Бог на небето му е отредил друга, по-важна мисия, и затова трябва да продължи напред. И не грешеше.
„Бог да ви пази, другари“, им пожела безмълвно свещеникът.
Камионът напусна концентрационния лагер в Гюрс. В далечината отекнаха гърмежи от германско оръжие. Историята разказва, че през този ден били разстреляни повече от петдесет невинни военнопленници.
Лола се боеше да не попаднат в същия списък.
— Какво ли ще правят с нас, Ернесто?
— Ако искаха да ни убият, сега щяхме да бъдем с останалите пред наказателния взвод.
— Значи ни очаква нещо по-лошо дори от смъртта.
— Така изглежда.
След последните си думи Ернесто се замисли. И двамата бяха твърди и несломими, но криеха прекалено много тайни, а съществуваха какви ли не начини за изтръгване на признания.
Лола продължи:
— Вече ми е все едно дали ще умра и какво ще им хрумне да правят с мен. Могат да ме мъчат, да ме унижават, да ме убият, но няма да им доставя удоволствието да ме видят как плача и се моля. Не искам да си мислят, че се страхувам.
Ернесто за пореден път й се възхити. Къде бяха сбъркали в Министерството на времето, за да допуснат такава забележителна, храбра и лоялна жена като нея да се превърне в предател?
Внезапно камионът рязко наби спирачка. Лола и Ернесто решиха, че са пристигнали до крайната си цел. Беше точно така, само че мястото не бе каквото си го представяха.
Ослушаха се. Брезентът на камиона беше спуснат и не можеха да видят какво става навън. Долавяха само неразбираем говор на немски. Внезапно прозвуча заглушено свистене, сякаш някой стреляше с лък и стрели. Чу се как телата на жертвите паднаха на земята. След миг различиха и приближаващи се към камиона стъпки… Някой надигна брезента.
Двама партизани с усмивка подканиха сънародниците си:
— Може да слезете, другари. Вече сте свободни.
Лола и Ернесто още не знаеха как да реагират, но слязоха от камиона. На земята лежаха телата на двамата войници, които ги охраняваха. Бяха пронизани с упойващи стрели. Всичко изглеждаше твърде странно.
В края на пътя партизаните бяха струпали нещо като импровизирана барикада и до нея седеше човек с гръб към тях. След миг непознатият се обърна.
Беше Салвадор.
Облечен бе в елегантно кожено палто. Седеше му по-добре дори от костюмите. Приближи се и поздрави Ернесто. Началникът на оперативния отдел погледна шефа си с дълбока благодарност. Беше убеден, че рано или късно ще им се притекат на помощ. Правилото да не оставят другарите си във времето очевидно винаги се изпълняваше. Или почти винаги.
Лола изгледа Салвадор смаяно, без да разбира какво се случва:
— Кой сте вие?
— Някой, който високо оценява работата ви, сеньорита Мендиета.
VII.
До малка хижа в най-дълбоката част на пиренейските гори Лола седеше редом с няколко партизани и ядеше чоризо с хляб. Атмосферата беше приятелска, а тя се чувстваше като част от групата.