Ернесто и Салвадор я наблюдаваха отстрани. Тя също ги погледна и се усмихна на Ернесто, искрено развълнувана. Началникът на оперативния отдел й върна поздрава, макар и с обичайната си сдържаност.
— Какво ще стане с нея? — обърна се той към Салвадор.
— Не знам, Ернесто… В момента има много неясноти. След всичко, което се случи, вече нищо не знам. Но си мисля, че ако моето „аз“ отпреди двайсет години не я вербува, тя може да избегне смъртта си заради проклетите тунели на Дароу…
— Разбирам.
— От друга страна, ако не я вербувам, Министерството ще загуби добър агент, останал верен в продължение на дълги години…
— От тази гледна точка…
— Знаеш ли какво? Мисля, че ще я вербувам. По дяволите! Не аз, а Салвадор отпреди две десетилетия. Нали според историята след няколко месеца тя трябва да постъпи в Министерството, а нашата главна задача е да запазим историята. Затова…
— Само какви главоболия ще ни създаде!
— Но колко мисии ще изпълни, преди да стане трафикант на художествени произведения във времето! Нали помниш Лепанто и онази случка с Братя Пинсон?
— Да, проблемите с Торебруно.
— Или Оскар де Гарси?
— Да, наистина страхотно.
— Става за филмов сценарий… Нещата са такива, каквито са. Времето е това, което е, приятелю Ернесто. Времето е време.
Ернесто разбираше, че Салвадор има право. Кой знае, може би в крайна сметка Лола нямаше да предаде Министерството. Това в голяма степен зависеше и от тях. Сигурно можеха да направят нещо, за да го предотвратят.
— Може ли още един въпрос, шефе?… Какво стана с патрула?
— На връщане ще ти разкажа с подробности. Засега знам само, че повече никога в живота си няма да ям кълцано месо. Нито пък кюфтенца…
И двамата се засмяха. Очевидно бяха добър тандем.
Най-добрият от всички.
VIII.
Мадрид, 18 декември 2016 година
Амелия, Хулиан и Алонсо влязоха в централата на Министерството. Най-близкият портал към настоящето беше разположен в град Барбате край Кадис, близо до старата борса. В гледката наоколо доминираха приливът, рибарските кораби и скелетите на стари моряшки постройки.
Щом влязоха в коридора с порталите, членовете на патрула усетиха вълна от нетърпима жега. През дните на отсъствието им бяха поправили прословутото отопление, но очевидно сега имаше проблеми с термостата. Докато се изкачваха по извитата стълба (асансьорът, както винаги, не работеше), Амелия, Хулиан и Алонсо срещнаха служители по къс ръкав, миниполи и дори по бермуди. В Мадрид беше разгарът на зимата, а тук сякаш се намираха в пустинята Калахари.
Щом влязоха при Ангустиас, забелязаха, че е облечена с обикновена бяла тениска вместо с вечната си строга униформа. Отвориха вратата към кабинета на шефа и с още по-голямо учудване завариха при него Ернесто и Ирене. Те обаче бяха облечени строго по устав въпреки непоносимата жега.
За огромна изненада на всички Ернесто пръв се доближи до тях и ги прегърна един по един с искрена благодарност. Очевидно преживяното в Гюрс до известна степен го бе променило завинаги.
Амелия започна да докладва на ръководството за изпълнението на мисията и за трудностите, с които се бяха справили, за да се случи всичко според данните от историята. Внезапно Ангустиас влезе в кабинета с неочаквана новина. Новина, която щеше да разтърси из основи Министерството на времето:
— Оправили са термостата!
Всички се усмихнаха с облекчение освен Алонсо. В главата му се въртеше само една мисъл — как да изпълни обещанието си към Джон.
IX.
Манчестър, 23 октомври 1945 година
Алонсо никога не беше влизал в английски пъб, но веднага се почувства като у дома си. Тютюневият дим, миризмата на старо дърво и ароматът на бира, смесени с нещо неопределено, го пренесоха в спомените му, когато живееше в отминала епоха. Едно от нещата, с които му беше най-трудно да свикне през XXI век, беше чистотата навсякъде. И също, че нещата нямаха същия мирис и същия вкус. За него всичко беше стерилно и без очарование. Тук обаче, в „Сърдития трол“, в самото сърце на Манчестър, обстановката беше различна.
Той се приближи до бара и потърси някого с поглед. Чувстваше се леко притеснен, защото английският му не беше особено добър, да не кажем, че никакъв го нямаше. За щастие острият му нюх не го подведе. Човекът, когото търсеше, беше там. За да бъдем по-точни, трябва да признаем, че доброто зрение също му помогна, защото мъжът се открояваше с високата си слаба фигура и рижата коса… също като покойния си баща.