Единствено той беше виновен за сегашното си състояние, за помрачаването на ума му с представата за голотата, която би могъл никога да не зърне.
Какво беше казал абатът веднъж във връзка с това. Май преди четири години… Да. Бе казал, че „така действа мозъкът на всеки мъж. Може и да забрави нещо прочетено хиляда пъти, но няма да изгуби представата за някаква изпъкналост, видяна макар и само веднъж!“
В името на всички светии, колко беше вярно! Когато единият му бос крак стъпи на нещо остро и той се спря да види дали не се бе порязал, разбра колко прав бе неговият любим настойник.
Да, ами бедната Астрид, продължи да мисли Лон и отново тръгна напред. Горкото момиче изглеждаше, съвсем смутено преди вечеря. Сигурно я бе изплашил до смърт.
Ами. Той поклати глава. Ако мислеше трезво, съвсем не страх се бе изписал на лицето й. По-скоро учудване. Нито дори отвращение, слава на Небето. Само изумление.
А може би й беше приятно. И може би — също толкова, колкото и на него.
Страшно му се искаше това да беше така.
Но, за Бога, какво прави той, изуми се една част от него. Нали твърдо беше казал на момичето да изхвърли от главата си всички спомени за случилото се, а самият той седеше тук няколко часа по-късно и си припомняше всички подробности, докато от главата му изчезнаха всякакви други мисли.
Трябваше веднага да отиде в скрипториума и да се заеме с работа. Точно така щеше да направи и веднага се обърна натам. До първата литургия оставаха два часа, така че щеше да има достатъчно време да потисне мислите си, свързани с новия „послушник“, преди да му се наложи да я види отново.
Спря до кухнята, за да вземе от стената една факла, и после запали с нея масленицата на работната маса. След няколко минути стигна до скрипториума, но установи, че няма желание да пали светлина и да продължи писмената си работа.
Остави факлата в една поставка на стената и седна пред работната си маса. Подвързаният том, върху който работеше, си стоеше отворен. Загледа го под светлината на луната, която струеше през кръглия прозорец. Колко ярки бяха цветовете на илюстрациите на дневна светлина? Залавянето на Христос в Гетсиманската градина се открояваше в тъмночервено, златно, зелено и различни оттенъци на синьото.
Но сега под мътната лунна светлина, цветовете се сливаха един с друг. Без подходящо осветяване картината не му правеше такова впечатление, както преди. Неговото старание и мастила с различен цвят, които бе използвал, за да я нарисува, не струваха нищо без участието на слънцето или на ярък пламък от лампа, които да ги съживят.
А може би бе грешка от негова страна, дето се забърка с историята на Астрид. И че не го бе направил единствено подбуждан от добри намерения да я накара да приеме неговата вяра и монашеския живот. Да и покаже как Божията благодат може да й помогне да прозре.
Не можеше да се насилва повече да не мисли за нея. Не можеше да не се чувства отчаян от неуспеха си при първия си опит да покръсти някого. Трябваше да намери друг начин да я накара да прозре.
Той рязко се изправи и тръгна обратно към килията си.
— Астрид! — прошепна той, коленичейки до леглото й. Тя спеше с гръб към него; той я хвана за рамото и я разтърси. — Астрид, събуди се.
— Найн — измърмори тя на родния си език и замахна с юмрук към него.
Той имаше вече опит в събуждането й за ранните молитви и при това рязко движение се отдръпна назад.
Ръката й, която не бе успяла да удари нищо, отново легна до нея, и тя издаде звук, наподобяващ наполовина хъркане, наполовина ръмжене. След това се обърна по гръб, но от устата й продължиха да се разнасят нечленоразделни звуци.
Лон прехапа устни и се опита да сдържи смеха си. Все пак лицето му се разтегли в усмивка. Толкова беше чудесна в своята невинност! При движението на устните й на дясната буза се очертаваше една трапчинка, после следваше преглъщане и примляскване. След това устните й спряха да се движат, като на доволно куче.
Но най-чудесното от нейна страна обаче бе как тя повдигна ръка и започна да се бие, както си знаеше. Един удар, още един, все едно че се предпазваше от досадни мухи. При втория удар пръстите й се заплетоха в една къдрица на косата й и останаха там да си лежат спокойно покрай бузата й.
Тя беше преди всичко жена. Не му беше необходимо да вижда копринената й, златна коса, за да се увери в това! Макар че бе забулена в расото от груба кафява вълна, ден след ден той се убеждаваше в нейната привлекателност.
А причината за неговите кошмари не беше единствено в това, че я бе видял разголена. Още когато я целуваше преди няколко часа по влажните устни, си даде сметка, че го привлича всяка част от нея. Усмивката й. Смехът й. Игривите й погледи по време на месите. Силата й, когато работеше. Смелостта й да му отказва толкова често. Гладът й за хляб с масло и мед. Всичко. Велики Боже, помогни му, защото нямаше нищо нейно, което той да не харесва.