Можеше да остане така и просто да седи край нея, да изучава лицето й, ръцете й, маниерите й, чак до края на света. Толкова чудно беше странното и великолепно влияние, което тя оказваше върху него.
Когато уловеше върху себе си неговия поглед, ставаше непослушна и вършеше бели. Но, за свое огромно изумление, той не можеше да си представи живота си без нея.
Вече пети ден Мира и нейните спътници-викинги напразно обикаляха в търсене на лагера на Мак Кугън. Започна да я обзема паника. Макар че ни най-малко не съжаляваше за решението си остане с Брандър — особено след изпълнените с нежност нощи, които бе прекарала с него, — братята му ставаха все по-намръщени от нейната безпомощност да ги заведе при сестра им. Единствените мигове, когато се бе почувствала с леко сърце, бяха, когато се оттегляше в храсталаците при спирането им да напоят конете.
Сега тъкмо се връщаше от такова усамотяване, когато дочу Рурик да говори подозрително тихо.
Тя спря и си даде сметка, че още не я бяха усетили, че се приближава, от мястото им на брега на реката. Наостри уши да чуе какво казваше Рурик. Той говореше на ерс и въпреки тишината наоколо произнесе такива думи, които я покъртиха до дъното на душата й.
— Най-добре ще е да се спазарим и я разменим срещу Астрид. Нали такъв беше планът ни още от самото начало? Нали за това говорихме през нощта, преди да я отвлечем.
— Рурик, в името на боговете, говори на норс, когато обсъждаш такива неща — изръмжа Брандър. — Рискуваш тя да чуе!
— Та нали по твоя заповед говорим само на ерс. Нали ти ни нареди това още при слизането на този бряг: „Говорете само на тукашния език или мълчете“?
— Наистина, така беше. Разбира се. Но помисли какво щеше да стане с нас без нейната помощ? Ами ако сега тя чуе и се откаже да ни води?
— Води — повтори Ланг с упрек. — Към какво ни води, моля? Откъде да знаем дали не се въртим в кръг! Яздим вече дни наред и не сме намерили и следа от проклетата армия!
Брандър побърза да му отговори.
— Всъщност намерихме. Колко сутрини се натъквахме на техните току-що изоставени лагери и утъпкани места от палатките. Може би техният коварен военачалник е решил да ни разиграва. Отначало малко да ни потормози, преди да се изпречи пред нас и да ни убие в бой. Или може би се опасява от нападение на някое друго тукашно племе и затова е решил да се премести на по-спокойно място. Но каквато и да е причината за това, братлета, не можете да отречете, че това не е по вина на Мира, а заради нашия лош късмет.
Рурик му отговори на норвежки и Мира не можеше повече да следи разговора. Но всъщност отдавна бе престанала да слуша. Когато разбра, бе Брандър не възрази на предложението да я разменят с Мак Кугън срещу Астрид, сърцето й почти спря да бие и я обхвана студ от главата до петите.
Няколко безкрайни минути тя седя като вкаменена и мислеше да побегне още сега пеша към къщи. Чувстваше се предадена от най-близкия си човек и бягството и се струваше най-подходящо в случая, независимо от опасностите по пътя.
Но не! — запротестира някакъв вътрешен глас у нея. Този Брандър, този „годеник“, на когото толкова се бе доверила, че му беше отдала невинността си, не биваше да се отърве толкова лесно!
Несъмнено трябваше да му покаже, че знае. Че беше чула техния план да я използват като разменна монета и че никога нямаше да му прости за това, че спечели сърцето й, за да го разбие по такъв коварен начин!
Трябваше да върви, повтори си тя, макар че все още усещаше цялото си тяло вкаменено. Трябваше да пристъпи към тях и да хвърли на Брандър такъв поглед, какъвто той нямаше да може да забрави скоро.
Тя тръгна напред и се опита да вдига достатъчно шум. Когато стигна на открито, откъдето вече виждаше тримата насядали около реката братя, спря и сложи ръце на устата си. Най-много от всичко на света в този момент желаеше да успее да успокои дишането и ударите на сърцето си.
— Брандър — обърна се към по-големия си брат Ланг, който я забеляза пръв.
Очите на Брандър проследиха ръката му и се спряха на лицето на Мира. Той се опита да се усмихне, но веднага улови леда в кафявите й очи, после побледня и стана.
Мира веднага се обърна. Ако трябваше нещо да говорят, за нищо на света не искаше братята му да чуят.
— Мира, какво има? — извика Брандър след нея, защото тя вече бе побягнала обратно към дърветата, откъдето току-що се беше появила. — Какво те безпокои?