Тя чу как той побягна след нея. Вече заздравяващият му крак не му пречеше и скоро той успя да я настигне; тогава тя изпита рояк противоречиви чувства.
От една страна, би трябвало да бъде ядосана и обидена, когато я настигнеше. Но от друга — усети, че сърцето й щеше да се пръсне от мъка, ако той бе останал при братята си.
— Мира, моля те, спри веднага! Престани да бягаш — викаше той. — Как да разбера какво е станало, ако не спреш и не ми кажеш?
Когато бяха вече достатъчно прикрити от дърветата, тя спря и се обърна към него със свити юмруци.
— Не! Сега ти спри! Не се приближавай към мен, проклето изчадие на ада! Знаеш много добре за какво става дума. Скроили сте план да ме размените за вашата сестра, нали, червей такъв! Такъв край сте ми подготвили, значи, а при това ти падна достатъчно ниско да ме убеждаваш, че ме обичаш и желаеш да се венчаеш за мен! Пфу, Брандър, заслужаваш да те обесят за такава измама!
Той не само спря при нейната заповед, но дори отстъпи малко назад под ударите на проклятията й.
— О, Мира… значи си чула какво каза Рурик. Но това не е…
— Не! Дръж си проклетата лъжлива уста затворена, докато свърша, или ще усетиш зъбите ми върху врата си! Ще бъда кратка, обещавам ти. Искам само да знаеш, че най-сетне научих, че има съдба по-жестока от отвличането, и това е да покориш сърцето на някого и да го предадеш! Трябваше да се досетя за това, като видях как се отнесохте с бедната Киарда още първата нощ, на какви жестокости сте способни. Още преди да я срещнете, тя беше ми казала: „Той ще те превърне в прах и ще те разпилее по вятъра, след като повече не си му нужна“. И Бог ми е свидетел колко права е била!… Сега, ако не възразяваш, ще взема единия от конете които ви дадоха моите хора, и ще поема пътя обратно към тях.
След тези думи тя тръгна наляво, за да го заобиколи и излезе от горичката. Но и двамата знаеха, че старанията и са напразни. Брандър, който бе също толкова бърз, просто не можеше да я остави да си тръгне в такова състояние.
Той пристъпи към нея, хвана я за ръцете и я долепи с гръб към близкото дърво.
— Ти си предназначена за мене, ако си пропуснала да забележиш тоя факт, и ще останеш с мен — заяви той, стискайки силно зъби.
За негово учудване на лицето й се появи иронична усмивка.
— А, значи ще използваш огромната си сила? И какво ще направиш? Ще ме изнасилиш. Не си прави труда. Не можеш да ми сториш нищо по-лошо от това, което вече направи, уверявам те.
Гласът му отново стана умолителен.
— Мира, престани! Дори не ми даваш възможност да ти обясня.
— Не. Няма нужда от обяснения. Рурик го направи достатъчно убедително. Така че сигурно ще продължаваш с лъжите си, които досега достатъчно ми наприказва.
— Мира, той говореше за това, което той и Ланг предложиха онази нощ на брега, преди да те отвлечем. А в това време аз умирах от болка заради раната си, не помниш ли. Дори не чух всичките им кроежи. Как бих могъл да се намеся?
— Да, но преди малко не възрази на същия този план!
— Да, знам, че трябваше да го направя — призна той. — Но бях толкова зает да мисля за това да не би ти да чуеш и да се засегнеш от острите им езици, че просто не го направих.
— Брат ти предложи да изтъргувате годеницата ти за сестра ви и ти не намери възможност да му кажеш „не“? — отвърна тя с огромно недоверие.
— Е, щях да го направя. Мила моя, трябва да знаеш, че няма да позволя на никого, роднина или не, да постъпи по този начин.
За пръв път тя го погледна право в очите. И за нейно учудване очите й не бяха изпълнени нито със сълзи, нито с възхищение към него, както ставаше досега. Тя бе твърде засегната от чутото; и покрусата я накара да мисли единствено за собствените си нужди и желания. Сигурно твърдият й глас щеше да го убеди в това:
— Не зная нищо за тебе, Брандър! Смятах, че зная. Вярвах, че постепенно ще те опозная толкова, колкото въобще една жена би могла да опознае един мъж. Но съм се заблуждавала и ще си изплащам тази грешка през всичките дни, които ми остават.
През това време той не беше дори трепнал, проклетникът! Вперил очи в нейните, продължаваше да я държи притисната към дървото. Но дори и от такова близко разстояние тя не можеше да прочете нищо по лицето му. Не можеше да разбере дали беше ядосан, решителен или просто отегчен от внезапното й прозрение.
— Добре, така да бъде! — отрони той най-накрая. — Не съм някаква играчка, която да бъде прехвърляна между тебе и братята ми! Сега тръгваш с мен, за да изясним всичко това веднъж завинаги.
Преди Мира да успее да възрази, той я сграбчи и я метна през рамо като чувал със зърно. Гласът й беше пресипнал: