Може би ако знаеше езика, на който преписваше, работата щеше да й се стори по-интересна. Лон, който чудесно знаеше латински, бе погълнат изцяло от преписването. Перото му обикновено летеше по страницата с такава бързина, че на Астрид й се струваше, че успява да обхване оригиналния текст само с няколко погледа.
За нея обаче работата бе по-скоро прерисуване на това, което виждаше. След дълго обучение и старание успя да постигне точно възпроизвеждане на всяка завъртулка от тези мистериозни букви.
Но всъщност в това се състоеше нейната истинска работа в манастира. За всичко друго тя просто се подчиняваше и го изпълняваше, без да разбира смисъла му.
Все още се надяваше, дори се молеше да бъде озарена от християнския бог. Но всичко, което й се случи беше, че отслабна страшно от изтощение и недоспиване.
Сериозно си мислеше за бягство. Небето й бе свидетел, че имаше възможност да направи това много често, когато Лон я оставяше заради други свои задължения. Но винаги нещо я спираше. Например това, че със сигурност щеше да се загуби веднага щом напусне манастирските стени. По никакъв начин не можеше да определи в коя посока се намира лагерът на нейния клан. Освен това май нещо друго я задържаше тук. Може би просто изпълненото с надежда намигване от страна на Лон, когато погледите им се срещаха. Той толкова явно изразяваше желанието си да я приобщи към вярата си, че тя просто не би могла да съкруши сърцето му с бягство. Никога никой не бе полагал такива грижи за нея и тя нямаше желание да се лиши от тях.
— Астрид, какво има? — внезапно попита Лон поглеждайки към нея от работното си място, явно разтревожен. — Какво те безпокои?
— Нищо — бързо отвърна тя, защото не бе сигурна че би намерила думи, за да изрази истинските си чувства.
Той се усмихна и леко кимна с глава от мястото си в другия край на стаята. Господи, колко хубава бе станала тя, може би скромната монашеска трапеза бе оказала такова очарователно въздействие върху нея. Бузите и се бяха посмъкнали, костите на лицето и брадичката и се очертаваха по-ясно.
Той не можеше да си представи, че трябва отново да я върне на Мак Кугън, макар че този съдбовен момент може би не беше много далеч. Трябваше обаче да я взима със себе си при посещенията си във военния лагер. В противен случай имаше опасност Наял да дойде в манастира, за да се поинтересува за нея. И тогава абатът несъмнено щеше да разбере, че новият послушник е жена. След това, разбира се, с кариерата на Лон щеше да бъде свършено. Всичките тия години на упорита работа и саможертва щяха да са напразни.
Просто не можеше да мисли за това. Достатъчно далеч бе стигнал в тази специална област, за да допусне по някаква причина да бъде откъснат от нея.
— Нищо? — повтори той, като се стараеше гласът му да не издаде чувствата му. — Сигурна ли си?
— Да, но май че има нещо, което трябва да ми обясниш.
Той се постара отново да се усмихне.
— И какво е то?
— Защо вашият Бог се грижи само за вашите хора? Защо не е изпратил своя син в моята страна, за да спаси и норвежците?
Лон вдигна вежди.
— О, мислех, че досега всичко това ти е станало ясно. Господ не е изпратил Сина си в Ерин, Той го е изпратил в Израел, страна, която е много далеч от тук, а ние сме научили за Него от мисионерството на Свети Патрик.
— А моите хора ще трябва да останат проклети, докато и за тях се намери някой покровител, така ли?
— Не. Това едва ли е нужно. В Туле са изпратени достатъчно много свещеници и мисионери да разпространяват Словото Божие. Не мисля, че сънародниците ти се нуждаят точно от светец.
— Защо ми се присмиваш така? — попита тя нападателно. — Толкова ли са смешни моите въпроси?
Той простена.
— О, Небеса, разбира се, не. Напротив, мисля, че те изразяват голям интерес и прозрение.
— Но аз… аз все още не разбирам вярата ви — призна си тя след малко и в гласа й се появиха странни нотки. — Искам да кажа, че се опитвах, Лон, но, страхувам се, че… не ми е съвсем ясно. Постоянно нещо ми се изплъзва.
— Разбира се, че не е така. Само така ти се струва, защото прекалено много се стараеш. Аз също отначало допуснах тази грешка. Търсех Бога в написаното, в молитвите, в псалмите, но Той не ми се яви. Тогава прозрях, че не бива да Го търся в думите или песнопенията, а в паузите между тях. Той присъства в очарователната тишина, която обгръща уморения от работа дух. Той е във всеки от нас, а ние просто сме прекалено заети със земни грижи и нямаме време да Го усетим.