Брандър изръмжа и пришпори коня след тях.
— Недей — извика Мира зад гърба му.
— Този червей ни накара да тичаме след него заради сестра ми вече почти цяла седмица, така че проклет да съм, ако сега го оставя да отвлече и братята ми! Няма да го изпусна от поглед, иначе целият ми род ще ме прокълне!
— Но какво можем да направим, ако ги настигнем? Нали нямаш у себе си никакво оръжие, Брандър… Но — продължи тя да вика срещу силния вятър — аз зная накъде се е запътил Мак Кугън.
— Така ли: — недоверчиво се обади Брандър.
— Да.
— Откъде знаеш?
— Прочетох го в очите му. Довечера е празникът на Бдението на Самхейн и Мак Кугън е повел братята ти при моето племе с надеждата, че ще го последваме.
— Но защо?
— За да ме накаже пред всички за назидание. Аз бях неговата цел от самото начало — призна тя с накъсан глас. — За пръв път научи за вас покрай мен.
— Тогава ще го проследим до крепостта, щом си толкова сигурна, че е тръгнал натам.
— Не трябва. Той иска точно това, не разбираш ли? Щом ни накара да се отдалечим от манастира, под покривалото на нощта и без подходящо облекло, което да ни предпази от дяволските духове и бесове, които могат да обсебят телата ни, ще убеди хората от племето ни, че ние сме обсебени и трябва да бъдем убити.
— О, какви предразсъдъци. Никога не съм чувал за тях. Как е възможно твоят род да вярва в такива глупости.
— Но това е именно така, Брандър. Кълна ти се. Защото освен християнството, ние, ирландците, все още дълбоко в сърцата си сме езичници, прекланящи се пред слънцето.
Брандър бе започнал вече да губи търпение.
— Какво общо, по дяволите, има слънцето с всичко това?
— Майка ти не ти ли е казвала? Днес е денят, когато лятото в Ерин свършва и хората се разделят със слънцето за тази година. И тогава Самхейн, нашият Бог на смъртта, а също и на зимата, идва и заема мястото си за времето до завръщането на слънцето. А началото на царуването на Самхейн може да бъде много страшно. Това е прекъсване на течението на времето, границата между света на живите и този на мъртвите, когато всички умрели през последната година биха могли да се върнат обратно и да се опитат да обсебят нечие тяло А това е много опасно! Повярвай ми — завърши тя и очите и отново се изпълниха със сълзи от безпомощност пред неговото недоверие и нежелание да прекъснат преследването.
— Тогава какво предлагаш? — изрева той. — Да се върнем обратно в манастира за подходящи костюми?
— Да, точно така. И за оръжие. И да си осигурим подкрепа от страна на духовниците.
— Но как биха могли да ни помогнат те? Нали са само Божии служители, Мира.
— Но те не вярват в Самхейн. Църквата се старае вече столетия да отмени този празник. И точно те могат да ни помогнат сега. Моите хора ще се вслушат в думите на отец Лон или на абата, дори и ако не искат да чуят нито дума от нас. — За облекчение на Мира Брандър започна да придържа коня. — Аз… аз трябваше да предвидя нуждата от костюми — виновно започна тя. — Но толкова дълго вървяхме из пущинаците, че просто изгубих представа от времето.
— Господи, жено — извика Брандър и си помисли колко кратка беше радостта му от намирането на сестра му. — Дано да си права за всичко това!
Когато насочи коня обратно към манастира, тя си отдъхна.
— Права съм. Ако Мак Кугън искаше просто да ни убие, нищо нямаше да му попречи да изпрати към нас рояк стрели, а и братята ти нямаше да са все още живи. Но явно, че е съставил някакъв дяволски план, можеш да бъдеш сигурен. Той знае за кръвната ви връзка с нашето племе и иска да бъде сигурен в това, че моите хора няма да изразят някаква симпатия към вас, когато ви избие накрая. Всичко това прочетох в очите му преди малко. Вярвай ми, никога не бих могла да забравя този поглед!
Отец Лон и Астрид бяха застанали пред манастирската врата в очакване на Брандър и Мира. Абатът бе достатъчно любезен да приеме да извърши брачната церемония и Астрид се бе съгласила да остане незабелязана по време на посещението на тримата си братя. Така че всичко се нареждаше чудесно, дори надминаваше надеждите на отеца.
Най-сетне доловиха конски стъпки, но когато излязоха вън, видяха че Рурик и Ланг не придружават младоженците, и Лон се досети, че се е случило нещо лошо.
— Брандър — възкликна Астрид и се завтече към него с отворени обятия.
Лон обаче се страхуваше да не ги види някой друг откъм манастирския двор, хвана я за колана на расото и я дръпна обратно.
— Забрави ли какво ти казах? — шепнешком й се скара.
Широката усмивка на Астрид веднага се стопи и с отчаян поглед тя остави ръцете си да паднат безсилно надолу.