— Да — съгласи се Брандър и мъчително преглътна, — ако все още са живи.
Съвсем близо, на североизток, се намираше единствената надежда на Брандър в тази ужасяваща ситуация: корабът му! Неговият екипаж го очакваше зад прикритието на морските скали. Можеше да зърне проблясванията на маслените лампи, с които моряците си светеха при приготовленията за нощувка. Тази представа му донесе малко успокоение, каквото не беше изпитвал от дни наред.
Те бяха все още там! Неговите сънародници, неговите воини бяха готови да заменят неколцина монаси, които Лон бе успял да придума да вземат участие в мисията им.
Дано обаче не се наложи да постъпват така. Дано отец Лон се завърне с Рурик и Ланг, спасени от ръцете на Мак Кугън.
Но все пак бе добре да разполагат и с резервен план в случай, че първоначалният се провали.
— Кажи им да прикрият фенерите — прошепна Астрид на Брандър и прекъсна мислите му; не искаше самата тя да се провиква и монасите да доловят нейния женски глас.
— Свалете фенерите ниско — нареди Брандър и се обърна към мястото, където бяха останали другите. — Не бива да ни забележат!
По дяволите, колко недисциплинирани в сравнение с неговите воини бяха тези духовници.
Лон шепнеше молитви за закрила, докато се приближаваше към крепостта. Към онези жертвени огньове, очертаващи се като звезди в тъмнината, които наблюдаваха по целия път от манастира дотук.
Макар че през цялото му детство тези предразсъдъци бяха втълпявани в главата му, той не бе облечен в ритуален костюм. Принадлежността му към Църквата не му разрешаваше да се включи в тези празници. Единствено Бог можеше да го предпази тази нощ от „дяволските духове“. Или по-точно — от предразсъдъците на хората, които можеха да решат, че е обсебен, защото не носи предпазна маска.
„Призовавам на помощ Твоето величие да отклони от мен всеки, който иска да обсеби тялото или душата ми: тези черни сили от времето на езичеството, нечестивите обреди на еретиците и идолопоклонниците, заклинанията на вещиците и друидите“ — такива бяха неговите молитви. Колкото повече приближаваше портите на крепостта, толкова по-отчетливо си даваше сметка, че се моли не само за собственото си спасение но и за това на нещастните братя на Астрид.
Изглежда, че те бяха все още живи, благодарение на Бог. Някои се втурна и отвори портата пред него още отдалеч видя две руси глави, допрени една до друга откъм тила, недалеч от един от огньовете на племето. Те не бяха в ритуални костюми; никак нямаше да му бъде лесно да убеди сънародниците си в това, че не са обсебени от духове, а само пленени от Мак Кугън.
Огледът на вътрешността на крепостта потвърди неговото предположение, че празникът на Бдението на Самхейн е в разгара си. Повечето хора от племето се бяха събрали около гробището в левия край на крепостта и се взираха да видят Господаря на тъмнината и процесията от безтелесни духове, която трябваше да го следва. За някои това бе просто очакване да се появят някакви студени сенки от гробовете. Но за други припомни си Лон, бдението бе изпълнено с надеждата да доловят някакъв знак от обичан човек, умрял през последната година.
Тези откровено скърбящи сърца напразно очакваха такъв знак, обещан от вълшебството и магията. Хората жадуваха възкресение, което според учението на Църквата можеше да бъде достигнато единствено с помощта на Христос Спасителя.
Но Лон преди също бе вярвал в тези глупости. И той някога се бе обличал в такива чудновати маскарадни костюми. И той бе също толкова наивен, както и другите негови съплеменници, да вярва, че точно тази нощ поставя началото на царуването но Бога на зимата. И за него до изгрев слънце светът на живите бе изглеждал опасен и непредсказуем.
— Мили Лони — го поздрави майка му и се втурна насреща му през двора, докато той слизаше от коня. — Толкова много се забави, че започнахме да се страхуваме за тебе.
Тя беше облечена като магьосница, както всяка година досега. Лон веднага я позна и тръгна да я прегърне.
— Няма място за тревоги, майко. Господ бди над мене… както и над всички нас — добави той твърдо, повишавайки глас, за да могат да чуят и другите.
Наистина бяха много интересни тези негови съплеменници. Знаеха, че той идва като монах и ще се опита да ги разубеди да се откажат от дивашките си вярвания. Лон искрено вярваше, че щеше да преуспее в това начинание, ако си бъде вкъщи вечерта за празника на Вси Светии.
— Дано не си гладен — продължи майка му, а в това време се приближи и баща му, преоблечен като демон. — Защото огнището е загасено и, както знаеш, трябва да остане така до сутринта.