Киарда понечи да отмести Лон и сама да се изпречи пътя на този внезапно побеснял „кон“. Но за щастие някои от маскираните членове на племето, а също Блар и някои от войниците хванаха Мак Кугън и го задържаха.
За хубаво или за лошо, военачалникът беше доста пиян и никой не желаеше да види как едно такова нападение може да доведе до открит конфликт между Църквата и армията.
Лон въздъхна с облекчение, като видя как спряха Наял. После използва настъпилата суматоха, наведе се и прошепна на ухото на Киарда:
— Жено ако още не си престанала да бъдеш една от оплаквачките на племето, иди веднага на гробището и се опитай на вдигнеш някакъв шум, така че Мак Кугън и хората му да бъдат привлечени натам. А в това време ще прережа въжетата на норвежците. После, когато му дойде времето, ще ги заведем в твоята колиба и ще ги прекараме през подземния тунел. Разбра ли? — Маскираната глава на Киарда се повдигна и наведе няколко пъти. — Върви тогава. Направи така, че да разполагам с няколко минути тук, и с това половината от работата ще бъде свършена.
Разбира се, възрастната жена веднага се подчини. Десетина минути по-късно откъм гробището се дочу уплашен вик, Мак Кугън тръгна да разбере какво става, защото по думите на една от прорицателките Киарда била видяла неговото отражение върху нощното небе. А това, както беше известно на всеки мъж или жена, означаваше, че той щеше да умре през следващата година. Така че военачалникът, все още преизпълнен с пиянско безгрижие, не можеше да не се увери в това на място.
За щастие много от жителите на крепостта тръгнаха с него. По такъв начин Лон получи нужните му няколко секунди уединение, за да среже с ножа, който носеше под расото, въжетата от ръцете на норвежците.
Колкото и ефектно да беше представлението на Киарда обаче, то се оказа твърде краткотрайно и Лон не разполагаше с достатъчно време, за да отведе двамата братя в колибата на старата жена и оттам — в тунела. Трябваше да се измисли нещо друго и Лон тръгна към входната врата на крепостта.
По пътя си натам той взе един от фенерите, направени от ряпа, които хората от племето бяха оставили на различни места. После се огледа, за да се убеди, че никой не го следва, вдигна го и няколко пъти го размаха към западната страна на крепостта.
Тази подвижна светлинка беше сигналът, който Брандър и другите очакваха, скрити зад скалите. Това бе уговореният начин, по който Лон им съобщаваше, че не е успял да убеди Мак Кугън да освободи Рурик и Ланг, и че трябваше да преминат към резервния план.
Половин час след като бяха видели мигащата светлина от крепостта, Брандър и Астрид започнаха да свирят с рога от крави, което трябваше да покаже на членовете на племето, че се приближават привърженици на друидския бог Мак Оула. После, взели по един фенер във всяка ръка, осемте маскирани норсови воини, предвождани от техния „Лер Бхан“, се запътиха надолу към крепостта.
Сега вече Брандър вървеше напред много по-спокойно, защото го следваха не преоблечените монаси, а собствените му калени воини, въоръжени със саби, скрити под дългите до петите костюми.
При добър късмет нямаше да им се наложи да използват оръжието, този келтски маскарад би могъл да се окаже достатъчен за целите им.
— Господ да ни е на помощ — извика Мира и внезапно се закова на място, когато групата стигна до началото на пътя, водещ право към вратите на укреплението.
— Какво има? — попита Астрид и почти връхлетя върху нея в тъмнината по неравния скалист път.
Мира прецеди през зъби:
— Черна котка! Точно там. Не я ли виждаш?
Астрид смушка силно с лакът вървящия вдясно от нея. Всички след тях също спряха, докато Брандър продължи да върви сам още малко.
— Какво има? — той подхвърли назад, учуден от тяхното забавяне.
— Котка — ядосано отвърна Астрид. — Тя се страхува от нея поради някаква причина.
Брандър, явно също ядосан, шумно издиша и тръгна обратно към тях.
— Какво?… Какво има, мила моя? — попита тихо, почти шепнешком и протегна ръка към рамото й.
— Но това съвсем не е котка? А дух на човек — отговори тя с ужас в гласа. — На някого, който е живял в голям грях и в деня на Вси Светии се е вселил в котка. Горката душа — заяви тя, продължавайки да гледа втренчено към животното, което си вървеше по своя път под лунната светлина. — Светлината от моя фенер се отрази в златните й очи и студ ме обхвана цялата. Тази нощ някой ще умре, Брандър. Зная това — добави тя с треперещ глас. — Това е много лоша поличба!
Той я притисна по-силно и се опита да допре лице до нейното, доколкото им позволяваха маските на главите.