— Няма страшно, мила. Ще успеем да се справим с хората на Мак Кугън, не се страхувай.
Мира тежко преглътна и му кимна.
— Добре — отговори тя, изправи рамене и тръгна заедно с него напред.
Астрид, която винаги се учудваше на обичаите на племето на майка си, просто тръсна глава при тази сцена и потегли след тях, като даде знак и на останалите да я последват. Тя имаше пълно доверие в хората от екипажа, но сега, когато трябваше да изпълнят резервния план, такива ерски глезотии само можеха да ги затруднят.
Продължиха да надуват волския рог и когато наближиха на няколко метра пред вратата на крепостта, тя широко се отвори за тяхно най-голямо задоволство. Мира им беше казала, че в тяхното племе се счита за много лошо предзнаменование да бъдат върнати хора от други племена, дошли да събират милостиня в името на Мак Оула. И ако се съди по това колко бързо пътниците бяха пуснати в крепостта, това явно се оказа вярно.
Мак Кугън стисна устни и подозрително изпръхтя под маската си при пристигането на първата група нощни поклонници на Мак Оула. Той скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над един от ручеите в крепостта с намерение да остане скрит и същевременно да наблюдава внимателно новодошлите. Трябваше със съжаление да признае пред себе си, че тази вечер се бе увлякъл и беше изпил повече медовина, отколкото имаше намерение. Така че сега трябваше да се хване за нещо, за да се прикрие от тези сигурно опасни непознати.
— И ти ли мислиш като мен, предводителю? — попита го с половин уста Блар, който се беше приближил и застанал до военачалника.
— Аха. Изглеждат доста високи, за да бъдат ирландци. А онзи малкият отпред прилича доста на Мира. Но, от друга страна, са достатъчно малко на брой и сигурно това не е екипажът на кораба, защото в противен случай щяхме да доловим светлините от придвижването им. Не би могло да остане незабелязано, нали Блар?
— Така е, сир. Но все пак до този момент бяхме достатъчно заети с други неща, за да обръщаме внимание и на това.
Мак Кугън махна ядно с ръка.
— Ами, все пак щяхме да забележим нещо, ако това са те.
— Мислиш ли, че се налага да свалим насила маската на някой от тях? — предложи Блар.
Наял поклати глава.
— Ако това са просто хора от околността, нямаме право да правим това.
— Така е — съгласи се Блар, — това, че ще изложим на опасност от обсебване някой наш сънародник, би създало лоша слава на хората на Негово величество. А ние не искате това.
Мак Кугън се изсмя сухо и отново поклати глава.
— Така че, какво ще наредиш, началник?
— Просто обиколи наоколо и пошепни на нашите хора да ги държат под око. Няма да могат да ни отмъкнат под носа нещо, ако не ги изпускаме от поглед.
Блар кимна и с дебнеща походка, която му бе станала втора природа през всичките тези години на военен живот, се вмъкна в тълпата от маскирани хора, за да потърси подчинените си.
През това време Мак Кугън продължаваше да се вглежда в групата маскирани гости от своето не много удобно място за наблюдение. Според обичая те трябваше да обиколят всички шест къщи от вътрешността на крепостта и да поискат милостиня. Така че, които и да бяха тези маскирани гости, щяха да останат пред орловия му поглед достатъчно дълго време.
Насочиха се първо към колибите в далечния край.
Начело на групата вървеше „Лер Бхан“. Традиционните думи, които той казваше, трудно достигаха до ушите на Мак Кугън, но не му прозвучаха като произнесени от чужденец. Така че неговите надежди да плени още един или двама викинги за жертвения огън май нямаше да се оправдаят.
Докато местните жители се суетяха наоколо и се чудеха какво да дадат на просителите, когато те стигнат до тяхната врата, Мак Кугън забеляза, че неговите хора, преоблечени като гоблини, бавно и сигурно ги обграждаха. Вървяха по стъпките им от врата на врата и ги наблюдаваха как пускат в чувалите си даренията — от яйца до златни верижки.
Като се убеди в това, а също и че неговите затворници са си все още завързани на мястото, Наял като че ли изгуби интерес към ставащото около него. Загледа се надолу в краката си и простена под конската си маска. И понеже не намери причина да остане прав, седна и се допря с гръб на скалата.
Дойде до горчивото заключение, че май трябваше да хапне малко, преди да започне да пие. Но така ставаше винаги в деня на Вси Светии, напомни му един вътрешен глас. Ако някой не бе успял да вечеря преди залез слънце, нямаше да успее да направи по-късно това, защото огнищата се загасяха. Наял и хората му бяха пристигнали доста късно и не успяха да вечерят.
Той отново простена и затвори очи за кратка почивка. Беше станал сутринта на разсъмване и до този момент не беше спирал въобще. Господи, колко дълго трябваше да се чака до следващото разсъмване! Би трябвало да бъде достатъчно предвидлив и да си почине преди това уморително всенощно бдение.