Мира отново прехапа устни, за да не направи гримаса. Тя обаче не успя да прикове поглед към масата достатъчно бързо. Докато оглеждаше лицата на околните, Мак Куган улови и задържа погледа й и всички присъстващи ясно разбраха, че следващата строфа се отнася за нея. Докато той рецитираше, всички се обърнаха към нея и тя изведнъж се оказа център на напрегнато внимание.
Нейният „утринен дар“! Умът й трескаво заработи, за да разбере какво иска да каже. Боже Господи! Той говореше за брачната си нощ, за брачното легло и за подаръка, който бъдещата му съпруга щеше да получи за своята девственост!
Лицето й пламна и тя се опита да не обръща внимание на сантименталните „ах“ и „ох“, които изпълниха колибата в отговор на този любовен финал. Като усети, че не е в състояние да отвърне с учтива усмивка, тя само сведе лице надолу и го покри с ръце. Тогава, за неин най-голям ужас и удивление, тя се разрида.
Глава 3
Докато повечето хора от племето изглеждаха склонни да повярват, че избликът на Мира се дължи на дълго потискан стремеж към Мак Куган, баща й и самият Наял не мислеха така. Като решиха, че е най-добре да оставят героя и неговата любима сами за малко, гостите се разотидоха почти толкова бързо, колкото бяха пристигнали. И когато Мира остана сама с родителите си и Мак Куган, който още стоеше до огнището, истината излезе наяве.
Мира ненавиждаше Наял, или по-точно — отвращаваше се от него. И когато той се върна на масата, за да говори с нея, тя просто не можеше повече да се преструва. Чу го как се приближава зад гърба й. Той постави ръце върху раменете й и тя най-после вдигна лице и се обърна, като го прониза с най-унищожителния поглед, на който беше способна.
Той ясно видя ужаса, изписан в зачервените й от плача очи, и веднага се отдръпна, като така рязко издърпа ръцете си, сякаш ги бе поставил върху нажежени до бяло въглища. Явно неспособен повече да понася това, че е отхвърлен, той се обърна към баща й със стоманено изражение на лицето.
Обикновено резките черти на мистър Мак Игън сега изглеждаха размазани. Устата му увисна отворена, сякаш всеки момент щеше да признае поражението си, и дългите бръчки, които се спускаха от високите му скули, като че ли се сляха с двойната му брадичка.
— Днес пристигнах тук, за да ви защитавам от мародери — заяви Наял през стиснатите си зъби. — Дойдох от добра воля, но си тръгвам обиден, дълбоко обиден, обръщам ви внимание — добави той, като размаха пръст срещу бащата, а след това отиде до вратата със същия недоволен вид и се обърна назад само за да произнесе прощалните думи: — Говори й, Сайлъс. Ако си глава на това семейство, говори й, или, заклевам се, ще разредя посещенията си в това укрепление!
Въпреки че с една част от съзнанието си Мира посрещна с радост тази декларация, като цяло тя знаеше, че Мак Куган наистина ще изпълни заплахата си. Без защитата на кралската армия тяхното племе можеше да се превърне в лесна плячка през следващите няколко години. Като осъзна това, сърцето й лудо заби от мрачни предчувствия сред пълната тишина, която последва излизането на Наял.
— Хайде, Сайлъс! — започна да го увещава мисис Мак Игън, като се спусна към масата, за да застане между съпруга си и първородната им дъщеря. — Много добре знаеш колко непостоянни са младите момичета. Женени сме от толкова години и ти знаеш колко бързо можеш да ме накараш да си променя решението за много неща.
Заради майка си, която й пречеше, Мира не можеше да вижда лицето на баща си. Неговото ръмжене обаче й показа, че той беше точно толкова разярен, колкото очакваше.
— Това е чест за нас, Дейдре! Най-високата чест, оказвана някога на това племе, едно от многото в това кралство. При толкова много момичета, които Мак Куган би могъл да ухажва, той избра нея! Нашата опака, малка Мира, за което никога не съм смеел да се надявам! И сега той й прави предложение пред толкова много хора, а единственият й отговор е да избухне в горчиви сълзи! Срамота! Ще я убия, щом стигна до нея!
Между тях избухна свада. Мира чу как баща й се спусна към масата и се боричка с майка й, за да я хване. Тя обаче не знаеше кой е победител. Беше твърде ужасена и само можеше да крие лице в ръцете си.
„Какво ме прихваща, та се разплаках от стихотворението на Наял?“ — запита се мислено. Независимо от другите й недостатъци тя не бе ревлива по природа. Затова реакцията й я бе изненадала толкова, колкото и другите. „Норвежецът!“ Пак този викинг беше замъглил съзнанието й и влияеше върху чувствата й. Мислеше за това колко трогателно я бе оприличил на роза. Каква ирония на съдбата, че с едно-единствено изречение чужденецът бе успял да я развълнува така, както Мак Куган никога не би могъл да направи с безкрайните си строфи. И това бе самата истина. Бе наблюдавала Наял, този надут селянин със схванати мускули, който толкова много й напомняше за онзи викинг, който преди години се отнесе с нея като с животно, и риданията сами се отприщиха.