Започна трескаво да търси изход. Можеше просто да се върне вкъщи и да каже на майка си, че кошницата се е разбила на скалите. Или, само при мисълта за това кожата й настръхна, можеше да се спусне надолу по склона и да попита пришълците дали не знаят нещо за нея.
Това би й дало повод отново да поговори с „най-възрастния“ от тях. Но като размисли, видя, че този повод е твърде прозрачен.
Поседя още няколко секунди, като се чудеше какво да направи и поклащаше нервно крака. Може би не трябваше да прави нищо. Доставяше й удоволствие просто да седи, да наблюдава и да знае, че същият този морски бриз, който галеше лицето й в момента, докосва и неговото. Да! Изпитваше някакво странно задоволство при тази мисъл и се отпусна, за да се отдаде на преживяването си.
Разбира се, имаше още една възможност. Самата мисъл за нея обаче бе достатъчно огромен грях. Вместо да се прибира вкъщи и да се остави на настойчивото ухажване на онова червенокосо животно, тя можеше да последва кошницата и да се хвърли долу на брега, където със сигурност щеше да намери смъртта си.
Това в много отношения бе за предпочитане пред един живот с Наял. Ако не умреше, като се хвърли, даже съществуваше възможност да издъхне в ръцете на норвежеца. Може би той щеше да дотича потресен при нея и да вдигне на ръце разбитото й тяло в момента, когато кръвта й щеше да удави последния й дъх.
Но не! Това бе твърде ужасен, твърде нехристиянски край дори и за такава опърничава дъщеря като нея. Наистина, през последните няколко часа тя се чувстваше разбита, но все още обичаше живота достатъчно, за да остане поне още един ден на земята и да види какво ще й донесе Божията милост.
— Мира — чу изведнъж глас зад себе си и замръзна на място, защото реши, че това е халюцинация.
Но гласът прозвуча отново, толкова мелодичен и увличащ, че напомняше най-нежните тонове на арфа.
— Това ли търсиш, мило момиче?
Сега вече бе сигурна. Даже и по-рано, когато ужасно се страхуваше от него, гласът му се вряза в паметта й по някакъв особен начин и тя знаеше, че ще го познае, дори и да минат години, преди да го срещне отново.
Бавно се обърна, като се сети за подутото си от плача лице. Леко подсмъркна и му се усмихна срамежливо.
Колко точно го беше преценила по време на първата им среща, въпреки ужаса, който преживя. Той изглеждаше точно така, както си го спомняше — висок и рус, с морскосини очи, които се усмихваха много преди той да се засмее.
Беше, по техните собствени критерии, символ за мъжката красота и Мира отново се зачуди защо я гледаше с възхитен поглед, когато тя бе толкова обикновена.
Но той я попита нещо. Въпреки че бе замаяна, Мира не искаше да изглежда толкова потресена, че веднага да забрави въпроса му. Откъсна поглед от величествената му осанка и се вгледа в кошницата, която й подаде.
— Да — отговори тя.
Той пристъпи напред и се наведе да й я даде. Мира взе кошницата и бавно я притисна към себе си.
— Видя ли ме, като идвах?
— Разбира се. Откакто ни открихте, поставяме караул. А и ти изобщо не се криеше.
Тя прехапа бузата си и се извърна, объркана от истината в забележката му.
Усети, че той застана до нея. Движеше се бавно и тихо, сякаш тя бе заек или сърна, която може да хукне панически да бяга, ако не бе достатъчно предпазлив.
— Може ли да седна до теб? — попита той съвсем учтиво.
— Да — отговори тя, като вдигна рамене, сякаш и бе все едно, а всъщност не беше така. В този момент разбра, че ако той само й бе върнал кошницата и си беше тръгнал, това щеше да я разбие.
Беше му благодарна, че остана. Той седна близо до нея и също провеси крака над платото.
Помисли си, че би трябвало да изпитва угризения. След като едва не бе изнасилена от един норвежец, никога не би трябвало да допуска друг толкова близо до себе си. Та той седеше толкова близо, че можеше да го докосне с ръка. Можеше да я грабне толкова бързо, че да не й остане време и за молитва.
Въпреки това всичко, което изпитваше, бе свенливост — тази свенливост, която едно момиче проявява, когато иска да направи най-добро впечатление на един потенциален кандидат.
Мина й през ума, че след последната заповед на баща й тези откраднати мигове на ветровитата скала можеха да се окажат последните, прекарани с изискания чужденец, и твърдо реши да ги използва възможно най-добре. Изведнъж почувства желание да научи всичко за него и да запечата в паметта си всяка негова дума и жест.
Брандър се облегна назад, като се подпря на лакти. Първото му желание, разбира се, бе да попита момичето как нейните хора са приели новината за тяхното заселване тук. Съдбата му, а и съдбата на хората, които го придружаваха, зависеше от това как ще ги приемат новите им съседи. Съвсем естествено бе, че той очакваше с нетърпение отговора. Брандър обаче долови, че не бива да избързва с този въпрос. По някаква причина преди малко тя, изглежда, бе плакала много и един вътрешен глас го посъветва първо да се погрижи за чувствата й.