Тъкмо си отвори устата, за да я попита от какво е разстроена, и тя го изпревари.
— Къде намери кошницата? При теб ли падна?
Той поклати глава, като леко се притесняваше.
— Не. Трябва да призная, че я взех от издатината. Открих я, като се изкачих тук, и реших да я взема със себе си, за да имам повод да те видя, ако се върнеш.
При тази негова откровеност тя усети как гореща вълна заля цялото й тяло. Колко смели бяха мъжете! С каква готовност признаваха мотивите, които една жена никога не би разкрила. Тя бе забелязала същата смелост и у Наял, но тогава не бе усетила тръпките, които сега полазиха по цялото й тяло.
— О! — възкликна тя, като не можа да измисли какво да отговори.
Мира се учуди още повече, като видя как той използва настъпилата тишина, за да се намести по-удобно. Без да престава да я наблюдава, той вдигна краката си и се опъна настрани, като подпря главата си с ръка точно до нея.
— Какво има? Защо си разтревожена? — попита той, като я погледна с непресторена загриженост.
Мира отново подсмъркна и вдигна рамене.
— Нищо. Защо питаш?
— Защото изглеждаш така, сякаш си плакала, Мира, а една изгубена кошница едва ли може да бъде истинската причина.
„Мира!“ Той помнеше името й. Въпреки че беше чужденец, бе запомнил името й, и за нейно учудване, тя отново започна да плаче. Той изглеждаше и се държеше с нея толкова внимателно, така искрено бе загрижен за състоянието й. Едва ли би могла да каже същото за онези, за които се предполагаше, че са най-близките й хора — родителите й и останалите от рода.
— Няма нищо — продължи да упорства тя, като преглътна, за да разкара буцата от гърлото си.
Достатъчно зло беше, че щяха да позволят на този отвратителен Мак Куган да опропасти живота й. Проклета да бъде, ако пожертва тези няколко скъпоценни мига да говори за него. — Наистина, търсех само кошницата.
— Ще ме оставиш ли тогава, като знаеш, че аз търся повече?
Ето пак — същата умоляваща настойчивост, с която я бе разтърсил и преди. И когато той се наведе напред и леко я хвана за ръката, от устата й излезе тих, болезнен звук.
— Може би веднага трябва да се прибираш? Това ли е? — попита той. — Ще се разсърдят ли родителите ти, ако се забавиш?
Тя поклати глава отрицателно и той въздъхна с облекчение.
— Защо, защо искате да се установите в Ерин? — попита тя, като отново почувства непреодолимо желание да научи всичко за него. — Не беше ли по-лесно просто да останете в Туле?
Той се засмя тихо.
— По-лесно! Несъмнено. Но не и целесъобразно, защото в Туле, както я наричаш, има много планини и много малко равнини за обработване.
— А в Ерин има ли повече?
Той отново се усмихна, този път учуден от факта, че тя знаеше толкова малко за собствената си страна. Но хората в Ерин живееха в укрепления, припомни си той. Те рядко пътуваха с цел да нападнат или да търгуват, както беше при тях. Знаеше, че бе напълно възможно тя никога да не се е отдалечавала от дома си повече от тези скали.
— О, да. В Ерин има. Идвал съм тук много лета и можеш да ми вярваш, че тук има много свободна земя.
Мира наистина не знаеше със сигурност. Познанията й за родната страна бяха твърде оскъдни, за да може да коментира. Но съдейки по това, което бе видяла през седемнадесетте години на своя живот, тя наистина си мислеше, че между племената в района лежат много необработени земи. Дали обаче местният крал щеше да даде част от тях на норвежците, още не се знаеше.
— Как се казваш? Може ли да науча името ти, при положение, че ти знаеш моето? — продължи тя, като усети, че е най-добре да се прехвърлят на не толкова спорен въпрос.
— О, извинявай! Трябваше да се представя. Колко невъзпитано от моя страна! Казвам се Брандър, син на Стор.
Тя се намръщи.
— Името на баща ти е „Син“?
Той с усилие се въздържа да не се засмее и поклати глава, като се сети, че, колкото и да изглеждаше смешно, за една ирландка беше естествено да вземе последната част от презимето му за лично име на баща му. „Мак“ — това беше представката, която при тях означаваше „син на“. Следователно за нея беше необичайно същата функция да се изпълнява от една наставка.
— Не. Баща ми се казва Стор, което означава „велик“, и аз мисля, че в много отношения това име му подхожда.
Тя кимна замислено и отново прикова поглед в кошницата. По внезапното изчервяване на бузите й, както при майка му, Брандър позна, че се почувства неловко от дързостта и непочтителността, изразени в такива имена на викингите. При все това тя го погледна насърчително.