— А твоето име? И то ли говори за величие?
— Не. По-скоро за меча. То изразява само болезнени неща, мечове и главни.
— Тогава излиза, че и двамата носим неподходящи имена. Моето име изразява веселие, а днес не ти показах нищо друго освен сълзи. А ти? — продължи, като го погледна право в очите. — Не мога да си представя, че косим само болка на останалите. „Само като те видя и ме обзема неописуема радост“ — помисли си тя. Но, за съжаление, й липсваше кураж да го каже.
Изглежда, обаче, че той го разбра. Сигурно очите й я издаваха, защото в този момент на устните му заигра ласкава усмивка.
— Ами, аз по-рано ти казах как бих те нарекъл, ако беше моя… искам да кажа, моя дъщеря — неловко добави той.
Брандър се засмя тихо и смутено, и тя се присъедини, като напълно споделяше огорчението му.
— Но, разбира се. Какво друго бих могла да бъда? — попита Мира риторично, като се опита да заглади нещата. Тя чак се изненада, когато той стана сериозен и й отговори:
— О, много неща — понижи той глас в благоговеещ шепот и леко стисна ръката й. — Много чудесни неща, предполагам.
Гледаха се в очите в продължение на няколко секунди. Той сякаш проникваше в самата й душа, а тя имаше чувството, че ще се удави в синята бездна на очите му, която я поглъщаше като дълбините на морската шир.
Боже господи! Какво ставаше? Какво правеше той? Почти напълно хипнотизирана, Мира осъзна, че той я привлича нежно към себе си, сякаш… „Да ме целуне…“ — изведнъж разбра тя. Но, несигурна, че може да му отговори, се отдръпна.
— Знаеш ли? Почти не те познавам — запъна се тя, като освободи ръката си от неговата. За нейно облекчение той не реагира, даже не се обиди, а по-скоро се изненада.
— Какво повече бих могъл да ти кажа? — попита Брандър, като вътрешно се упрекна, че така глупаво избърза с тази увертюра.
От опит бе научил, че някои момичета приемаха с признателност такъв предразполагащ контакт, но тя явно беше по-различна. На първата им среща едва не бе припаднала от страх и сега трябваше да се въздържи да не се поддава на поривите си и да не избързва така.
— Питай каквото искаш — добави той, като се постара да вложи достатъчно разкаяние за нетактичната си постъпка.
— Не си ли сгоден или женен? Да започнем с това — каза тя, като в гласа й се долавяше моралистична нотка.
Той поклати отрицателно глава:
— Нито едното, нито другото. А ти? — попита той, като я погледна закачливо.
Мира тъкмо се канеше вместо отговор да го прониже с още един укорителен поглед, с който да му покаже че отново си позволява твърде много, когато истината я жегна направо в сърцето. Наистина, тя все още бе само уговорена. С нейно или без нейно съгласие обаче тя не можеше да се прибере вкъщи, без да се е извинила писмено на Мак Куган преди полунощ.
— Ами, аз… — думите й секнаха, като видя как Брандър се учуди на нерешителността й. — Мисля, че да — призна тя с несигурен глас. Брадичката й затрепери и тя усети, че отново ще се разплаче.
— Какво? Да не искаш да кажеш, че родителите ти са дали обет да те изпратят в манастир? — опита се да познае Брандър, когато тя не успя да отговори.
— Не. По-лошо. Искат да ме дадат на Наял Мак Куган, началника на кралската армия.
Искрено обезпокоен, Брандър седна, без да мръдне.
— О, господи! Толкова съжалявам! Оказва се, че погрешно съм започнал да ухажвам чуждо момиче. Трябваше да ме предупредиш.
— Но аз не исках. Сватосването е само в началото, а аз изобщо не мога да го приема.
— Значи ти не го искаш?
— Не. — Тя вдигна лице към небето като при молитва. — Света Богородице! Не! По-скоро бих излизала кочината, отколкото да стана негова жена.
Брандър се изкуши да се засмее при този театрален жест, но като видя нещастната физиономия на събеседничката си, успя да се овладее.
— Затова ли си плакала?
Тя кимна утвърдително.
— Не ти ли харесва този воин?
— Ако трябва да бъда съвсем искрена, той ме отвращава. Косата му е дълга, на фитили, и е червена като огъня в ада. Краката му са с размерите на най-голямата лодка на един кораб. А очите му са като процепи на котка.
Тук Брандър се засмя, отчасти защото дарбата й да хиперболизира го забавляваше и най-вече — защото, изглежда, все още имаше някакви шансове.
— Добре, не можеш ли да спестиш на родителите си всичко това? Не им казвай, че не харесваш този мъж.
— Но аз им казах. За Бога, казах им — възкликна тя. — Сигурна съм, че знаят. Но това не променя нещата. Мак Куган е четвъртият наследник на трона след краля и неговите синове. А за такива като мен това е прекалено голяма чест, за да могат да я отхвърлят просто така, нали разбираш?