Той изглеждаше едновременно объркан и смутен от въпроса й. Тогава изведнъж разбра.
— О, имаш предвид техните верижки. Това са тънки метални въженца, които са закрепени на презрамките на престилките им. На тях носят всякакви женски пособия — ножици, игли и ножове.
— О! — Тя одобрително кимна с глава. — Колко практично! Може би и ние трябва да започнем да правим същото.
Мира обаче не мислеше така. Идеята жените от племето й да започна да се кичат с пособия за шиене, й се стори твърде утилитарна за вкуса й. Даже предполагаше, че някои ще й се присмеят за това, но премълча, за да не обиди чужденеца.
— Добре, кои са тези жени с вас, щом не са годеници и съпруги? От вашето племе ли са?
— При нас няма племена. Ние не живеем в укрепления, а в стопанства, собственост на съпруга и съпругата. Тези жени са мои роднини. Те са мои братовчедки и жените на мои братовчеди. А една от тях, нека божествата се смилят над нас, е моята сестра Астрид.
— Астрид? — повтори Мира, като се въздържа да не се засмее, защото името й прозвуча грозно. — И какво, извинявай, означава това име?
— Нещо с божествена сила. Името наистина и подхожда. Нашата Астрид е много силна.
— Със силен характер ли искаш да кажеш?
— Ами, да… това също, разбира се. Имам предвид силен изобщо. Нали разбираш! — „В смисъла, в който един мъж е силен“ — помисли си той. В смисъла, в който мечката или волът са силни. Но по милостта на бог Один здравият разум у него надделя и той се въздържа да направи тази лоша услуга на сестра си, като каже на глас всичко това.
— А кой беше мъжът с теб?
— Брат ми Рурик.
— Колко от твоите братя водиш със себе си?
— Само Рурик и Ланг.
Мира прехапа устни, но не можа да сдържи усмивката си.
— Вашите имена са много различни от нашите.
— Да. И аз така мисля.
— Наистина ли мислиш, че ще бъдете щастливи тук, в Ерин? — попита тя, като тонът й изведнъж стана много сериозен и проучващ.
— Да, мисля — отговори той, без да се колебае, като продължи да си играе с тревата пред него. — Идвали сме тук много пъти и познаваме много от вашите земи, даже мисля, че ги обичаме.
— Обичате ги?
— Да. Заради неща, които, обзалагам се, вашите хора приемат за дадени. Заради красотата, която, да кажем, един съпруг след дългогодишен брак е престанал да вижда в съпругата си. Заради бреговете, които като боси момински крака се мият в топлите води на това южно море. Заради климата, мек като майчина прегръдка. Заради зелените хълмове и долините. За нас това е рай, Мира, за който сме готови да се бием, ако се наложи да воюваме за привилегията да останем тук — добави той със заканителен тон.
Отново се погледнаха в очите като преди малко. Този път обаче тя безпогрешно видя колко е влюбен.
— Да се биеш, ако трябва, за момиче ли искаш да кажеш? — прошепна Мира многозначително.
Той й отговори също толкова тихо, като отново протегна ръце към нея първо, за да вземе кошницата и да я остави на земята, и после, за да я притегли към себе си.
— Точно така. Ако трябва.
Най-накрая се случи — контактът, от който така свенливо се бе отдръпнала преди малко, но от който сега нямаше толкова глупаво да се откаже. В следващата минута той я обгърна с ръце и устните им изведнъж се сляха в тишината на благоуханния късен следобед.
Топлите му устни се притиснаха към нейните и тя с удивление усети, че всичко бе много по-различно, отколкото с другия норвежец, който насила мачкаше устните й. Този бе нежен, мил, спокоен. Това беше нежен контакт, който едно уязвимо човешко същество осъществяваше с друго. На Мира й стана така приятно и толкова се увлече, че дори не протестира, когато той вдигна едната си ръка и подпря с нея главата й така, че стана още по-трудно да се измъкне.
Тя само простена с тих, но ясно доловим стон, който се надигна някъде от дълбините на самата й същност, и сякаш насърчен от това, викингът започна още по-страстно да я целува.
Той се мъчеше да разтвори устните й, като че ли по някакъв начин се опитваше да я погълне. Един или два пъти тя почувства как езикът му изкусно очертава отвора на устните й, сякаш искаше същия прием, който предлагаше.
Позволи му всичко това, без да се колебае, Но когато изведнъж усети тежестта му да я притиска надолу и се озова върху легло от трева, в нея се надигна един глас, изпълнен с предчувствия.
— Спри, моля те! — изплака тя, като буташе нагоре гърдите му. — Не мога да дишам. Остави ме да помисля. Остави ме да дишам.
Той се вцепени. След това започна да се надига, като все още изглеждаше замаян и изпълнен с възторг от трескавата обмяна на чувства, за което вероятно говореше и нейният вид.