— В един лагер на брега заедно с хората си. Той е скрит от високите скали на юг — избърбори Мира с едва доловим глас. — Открих го със сестрите си точно преди обяд. Но ти… ти не бива да казваш…
— Не бива какво? — попита Киарда с негодувание, ядосана от това, че момиче, което бе по-младо с цели двадесет години от нея, си позволява да й дава указания какво да прави.
— Моля те, не казвай това на никого от племето, освен ако не възнамеряваш да им съобщиш, че са потомци на твоята братовчедка Елана — смело добави Мира на един дъх.
Киарда я изгледа така, сякаш се канеше да я накаже за нахалството й, като й зашие устата. Вместо това обаче я изненада, като в отговор поклати глава и се усмихна от удивление.
— О, небеса! С какво те е омагьосал този чужденец, та ми говориш по такъв начин?
— С нищо — заяви Мира, като направи всичко възможно да не покаже с нещо, че е влюбена до уши в Брандър. — Просто трябва да имаме предвид, че е наполовина ерс, преди някоя от нас да направи нещо, което да го постави в опасност. Искам да кажа, че те желаят само да се заселят тук. Изглежда, че лагерът им е на брега повече от седмица и сигурно досега щяха да са ни нападнали, ако имаха такова намерение, така че…
— Само не ми обяснявай на мен за техните лагери! Прекалено дълго време съм прекарала в такъв лагер, за да ме убеждаваш, че могат да бъдат нещо друго, освен база за яростни атаки.
— Но той ти е наполовина роднина, Киарда!
— Така твърди той.
— И то съвсем убедително.
— А прилича ли на ерс? — отвърна на удара й Киарда, сякаш предварително знаеше, че момичето няма какво да каже срещу това.
Мира сведе стеснително поглед за миг.
— Ами, не. Но говори като ерс. Отлично говори езика ни, и то в нашия ритъм, сякаш го е научил някой от нас.
Тъй като почувства, че вече не може да спре, тя отиде при домакинята и приклекна на коляно до нея.
— Защо не дойдеш да го послушаш, преди да сме казали за тяхното присъствие и за желанието им да се заселят тук? — попита девойката, но думите й прозвучаха по-скоро като увещание, отколкото като молба.
— Да отидем само ние двете в лагер на викинги? Ти си полудяла! Онзи случай с онова животно преди няколко лета на нищо ли не те научи?
Мира леко се усмихна, за да й вдъхне увереност.
— О, никакво зло няма да ни сполети. Техният началник ще се погрижи за това. Два пъти се срещнах с него и мога да твърдя, че по-мил човек никога не съм познавала.
Киарда сви устни, все още твърде скептично настроена към това твърдение.
— Хм… тогава го покани да дойде тук — отговори тя след няколко секунди и в очите й пламна желание за мъст. — Кажи му да дойде сам и без оръжие на вратата на форта тази вечер след мръкване и може би ще говоря с него.
— Аз… не съм сигурна дали ще се съгласи. Може да се окаже твърде опасно за него, нали разбираш.
Киарда решително се изправи на крака.
— Длъжен е да дойде, ако има такива добри намерения и ако иска да свидетелствам в негова полза.
Без да каже и дума повече, тя остави брошката на скамейката, заобиколи момичето, което бе все още на колене, и продължи да тъче.
Това бе всичко. Мира достатъчно добре познаваше Киарда, за да разбере, че това е окончателното й решение. Въпреки че бе останала много крехка и се бе изгърбила от възрастта, старата жена бе точно толкова непоколебима в изявленията си, колкото всеки един от по-възрастните мъже в племето. Мира осъзна, че всъщност щеше да постигне по-голям успех, ако се бе опитала да въздейства върху ината на баща си.
Със Киарда просто бе по-различно. Макар и да изглеждаше всеки ден приятна и внимателна, страданията, които бе преживяла в ръцете на норските си поробители, бяха закалили характера й като камък. Тя със сигурност имаше сърце. Но то бе ожесточено и предпазливо, и не се отваряше за друго сърце без молба и доказана причина. Мира призна пред себе си, че за трети път през този ужасно тежък ден се бе сблъскала с желязната воля на човек, комуто, изглежда, бе отсъдено да изиграе решаваща роля при определянето на нейната все още нерешена съдба.
Тя бе въвлечена в една игра на шах и се бе оказала в позицията на пешка, поставена между плановете на баща й за нея, променливите чувства на Киарда към чужденците и собствената й, засилваща се любов към Брандър. И тя се молеше с цялото си сърце да не стане накрая така, че и нея като пешката да я вземе един от конете на царя.
Когато стигна до високото плато, брат Лон О’Фейл дръпна юздите и спря коня. Той видя стария си дом, който бе съвсем наблизо, на север от платото. Винаги се наслаждаваше на гледката на форта, разположен на брега на едно окъпано от слънцето скалисто заливче и скрит от погледа на преминаващите край него моряци от един скалист нос на изток. Обичаше това място, въпреки че в него изобилстваха злините на светския живот. То дори му се стори, да го опази Бог, още по-тихо и спокойно от манастира, където живееше сега.