— Така ли? — попита Лон, като вложи в гласа си достатъчно учтива, според него, нотка на любопитство.
Въпреки че те никога не го показваха, между него и брат му винаги бе съществувало съперничество и сега Лон настръхна при мисълта, че посещението на Блар може да омаловажи неговото.
— Е, досега сигурно си е отишъл. Нали познаваш Наял — ще се приберат обратно в бърлогата си, където и да е тя, още преди полунощ. Радвам се, че видях Блар — каза тя оживено.
— А какво ще кажеш за Наял? На него също ли се радваш? — отвърна й Лон и многозначителността на думите му накара Мира да потрепери.
Той знаеше! Той я беше видял да говори с Брандър, каза си тя. „Не, не е възможно“ — бързо се възпротиви една друга част от съзнанието й. Даде си сметка, че духовниците не използват такива начини да заблуждават и да поставят в клопка своите енориаши. Монахът просто искаше да знае това, за което всеки друг на негово място би попитал, при положение че Мак Куган държеше да изложи на показ пред всички своята любов към нея.
— О, да. Разбира се — промълви тя.
— Мира, знаеш, че аз съм готов да изслушам изповедта на сърцето ти така, сякаш говориш на Божия отец. Вместо пред свещеник би могла спокойно да се изповядаш пред мен, както правеше по-рано — добави той, като не можа да избегне нотката на тъга в гласа си.
Мира също усети тъгата, която падаше между тях тихо, като сняг, който бавно се сипе върху есенните полета. Това усещане я прониза право в сърцето. Лон сигурно щеше да я разбере, ако му кажеше. Той беше монах, носеше божията любов в сърцето си. На кого друг да изповяда тайната си любов, ако не на него. Въпреки това нещо я спираше. Колкото и да се нуждаеше душата й от облекчението на такава изповед, Лон бе твърде близък с Наял и неговите хора, за да рискува.
Едно време можеше да каже на монаха всичко, което я засягаше, да сподели всеки страх или угризение. Доскоро чувстваше, че даже може да сподели с родствениците си всяка своя мисъл. Но сега проумя, че за нейно съжаление това време беше безвъзвратно отлетяло.
В края на краищата точно това означаваше да пораснеш и да станеш голям човек — да се откъснеш от своя род, да отвориш съзнанието си и да приемеш името и начина на живот на рода на бъдещия си съпруг. И ако тази болка наистина бе признак на съзряването, тя вече знаеше, че със сигурност се намира върху наковалнята.
— Монахът! — възкликнаха няколко деца от племето, когато след няколко минути Лон и Мира стигнаха до дървената врата на форта. — Вървете да кажете на големите, че брат Лон е тук.
Малката група от деца, които ги бяха забелязали, за секунди прерасна в тълпа от мъже и жени. И преди Лон да слезе от коня и да отвори вратата на форта, един от старейшините на племето вече го въвеждаше в крепостта.
По време на краткия си престой, както винаги, Лон щеше да предложи на възрастните светото причастие, да влезе в ролята на изповедник и да обсъди новините, които бяха стигнали до манастира през последните две седмици. Изглежда, че неговите родственици го обожаваха и за тези прости неща. Те помогнаха на него и на Мира да слязат от коня и всички му се поклониха. Заради начетеността, която църквата изискваше от него, хората го бяха превърнали в идол.
Това възхваляване обаче продължи много кратко време. Само след няколко минути баща му излезе от семейната хижа и силно извика:
— Лони, момчето ми!
Това унизително обръщение веднага върна Лон към момчешката му същност. Той обаче едва ли можеше да се разсърди на стария си баща, който накуцваше от болка. Докато за всички останали той можеше да бъде свят монах и брат, за родителите си завинаги щеше да остане най-малкото дете, тяхното момче Лони, и затова нямаше никакъв смисъл да протестира.
— О, Лони, Лони! — присъедини се и майка му, когато излезе забързана от малкото им жилище и догони болния му баща. — Блар беше тук днес, заедно с мистър Мак Куган. Само за малко го изпусна.
Като се престори, че е силно огорчен от новината, Лон се наведе да оправи расото си, което се бе усукало около краката му след дългата и изморителна езда.
— Да. Същото ми каза и Мира.
Минута по-късно той вдигна глава, за да отвърне на лъчезарната усмивка на майка си. Това не бе нейната обичайна усмивка, а официалната, пълна със самодоволство усмивка, която тя пазеше за публични изяви като тази. Гордееше се със своите синове — Блар, нейният войник, втори по ранг предводител на кралската армия, и Лон, нейният учен и почитан духовник. Те бяха съвсем различни, но за нея, която ги бе родила от една утроба, завинаги щяха да останат една плът.
— Пристигаш точно навреме за вечеря — продължи тя, като отиде при него и обви ръка около кръста му. — Ела да вечеряш — настоя та, като го дърпаше към хижата.