Нямаше нужда повече да го увещават. Миризмата на пържен бекон и говеждо, която излизаше отвътре, беше достатъчно убедителна, за да го накара да влезе, след като цял месец бе карал само на извара и боб. Той спря само за да прегърне с другата си ръка Мира, и я поведе към масата.
— Ела с нас — прошепна й той, като застана начело на бързо оформилата се процесия към хижата. След всичко, което се бе случило, нямаше намерение да позволи на това малко и потайно момиче да се измъкне от него и да се скрие в тълпата съплеменници. Искаше да я наблюдава внимателно, но деликатно, в присъствието на хора, които може би знаеха, а може би и не знаеха за заплахата, която се спотайваше на техния бряг.
Мира се опита да се противопостави. Измърмори нещо за това, че едва ли на масата ще има повече места, отколкото за членовете на семейството, но въпреки това Лон не я пускаше.
Истината бе, че всеки друг от племето би дал всичко, за да седне на масата до този почитан учен човек. Затова Мира усети, че веднъж отблъснала предводителя на армията, ако направи същото и с многообичания монах, родствениците й сигурно щяха да я пребият с камъни.
Наведоха глави, за да влязат в малката хижа. Монахът все още стискаше, учудващо силно за него, туниката й и затова на Мира не й остана нищо друго, освен да седне на масата до него.
Тайно наблюдаваше Лон, като се чувстваше не толкова щастлива от неговата близост, колкото притеснена от това, че я държи на прицел с крайчеца на окото си. Припомни си, че някога бе обикновен млад човек. Спомни си как преди пет години тръгна за манастира като послушник и сега се чудеше какво е станало с онзи красив момък. Той си бе отишъл, заедно с гъстата му някога коса. Строгият режим, който абатът изискваше от монасите да спазват от зори до мрак, малко по малко го бе очукал. Беше почернял и загрубял от безкрайната изнурителна работа на полето, където отглеждаха зеленчуци не само за братята от манастира, но и за повечето бедни в кралството.
Мира огледа крадешком изгорялата му от слънцето тонзура. Винаги бе смятала за позорно в свят, в който мъжете толкова бързо започваха да оплешивяват, църквата да изисква от най-благочестивите да си бръснат главите, докато са още млади. Без съмнение тази заповед е била издадена от някой озлобен и плешив по природа архиепископ, заядливо отбеляза за себе си тя, като се укори за непочтителността си още докато си мислеше за това.
А очите на Лон все още не бяха изгубили чара си. Те бяха тъмни и одухотворени. Понякога даже изненадваха с момчешките си искрици. Но колкото и да бяха нежни и хубави, вероятно никога не бяха блестели от любов към някое момиче. Монахът бе дал обет още твърде млад, за да е изпитвал някога плътски желания към жена. Той просто нямаше усет за тези неща, за разлика от Мира, която в присъствието на всеки мъж, когото познаваше, изпитваше това, често объркващо, съзнание за мъжкия пол, противопоставено на собственото й усещане за жена.
Колкото й да бе странно, навярно именно по тази причина досега й бе толкова лесно да му се доверява. Благодарение на разбиранията си той можеше да се издигне над нещо толкова първично като пола. Не бързаше да прецени нещата, като ги омаловажи, както правеха обикновените миряни.
Този път обаче Мира бе сигурна, че ще го направи. Тя не можеше да очаква от него да си затвори очите пред изкушението, независимо дали то идваше от страна на чуждоземци или на езичници, а Брандър, благодарение на норската си кръв, бе за него и двете.
— Какво изписваш сега, братко? — с голям интерес попита един от по-възрастните мъже от племето, когато майката на Лон постави пред всеки порция ядене.
— Първо да кажем благодарствена молитва за тази щедрост — отговори Лон с премерена строгост в гласа си.
— Да, разбира се. Моля за извинение — отговори мъжът, като се изчерви, а после всички наведоха глави в почтително очакване на думите на светия гост.
Както винаги, той изпадна в истинско красноречие. И въпреки че молитвата представляваше едно настоятелно искане да се отстоява безопасността на племето, трябваше да се отбележи, че тя бе снизходително кратка.
Само миг след това обаче Мира разбра, че от тази обиграност се нуждаеше не друг, а той самият. Като видя как добрият монах загреба от подноса със свинско пред него, сякаш не бе ял цяла седмица, тя прехапа устни, за да не се засмее на глас.
Лон успя някак си да сдъвче и да преглътне първата огромна хапка месо.
— Сега изписвам „Благословения потомък на нашия Спасител, малкия Христос“ — каза той, като най-накрая отговори на поставения му въпрос. — Ще го осветя с червен кърмъз и син адски камък.