Във всеки случай Мира знаеше, че не бива да стои повече така, защото рискуваше да събуди подозрения относно характера на потайния си разговор с монаха.
— Моля те, братко, събуди ме, преди да тръгнеш утре сутринта, за да ти доверя нещо — каза тя все още шепнешком, после се обърна с лице към присъстващите и подкупващо се усмихна. — Позволете ми да се сбогувам и да отстъпя мястото си на някого от мъдрите по-възрастни, който ще разбере по-добре думите на нашия многоучен брат.
Сред старейшините, които стояха най-близо до нея, настъпи смут и се чу неловък смях. Но най-накрая избраха чичото на Мира, Треазах, като най-заслужаващ това почетно място. Веднага разчистиха тясна пътека, за да мине. Като се промъкна с рамо напред към племенницата си, той седна на мястото й на скамейката и кимна в знак на одобрение на нейната смиреност. Тя обаче знаеше, че няма да бъде така лесно да предразположи и баща си в своя полза. След като заобиколи масата, тя бавно тръгна към вратата. Мира още сега можеше да види как през скупчените глави и рамене баща й хвърля свирепи погледи към нея заради проточилото се отсъствие от къщи.
Колкото и ядосан да изглеждаше обаче, изражението му далеч не бе толкова сурово, колкото при тръгването на Мак Куган. Затова си помисли, че сега е достатъчно безопасно да поговори с него. Във всеки случай това нямаше да й се размине, защото той стоеше точно до вратата и срещата им бе неизбежна. Момичето затвори очи в безгласна молитва и продължи напред право към него.
Мира се молеше не толкова за милост, колкото да намери точните думи, с които чрез божията намеса да смекчи твърдостта му.
За щастие, когато стигна до него, тя вече бе измислила какво да каже.
— Сега отивам да напиша онова послание до мистър Мак Куган, татко — оживено прошепна тя, — за да го дам на брат Лон да го отнесе сутринта. Така то ще стигне най-бързо, нали?
Баща й остана изненадан от нейното подчинение и като присви скептично очи, кимна с глава.
— Да — прошепна дрезгаво той, но Мира не успя да избегне силния удар отзад, докато излизаше от задимената хижа.
Като излезе на свежия въздух, тя си пое с облекчение дъх и си призна, че въпреки всичко наказанието се бе оказало леко. То я накара малко да се изчерви, докато минаваше край останалите навън родственици заради тясната хижа на О’Файл. Но то със сигурност не можеше да се сравни с болката и срама, които бе преживяла при ударите на неговата пръчка в толкова други случаи. Вече бе опознала баща си достатъчно добре и сега бе сигурна, че този единствен пристъп на ярост, този милостиво кратък изблик на гняв ще бъде последното й наказание за това провинение. В края на краищата вече бяха изминали няколко часа и той бе успял да обуздае чувствата си.
Като се забърза към семейното жилище, направено от плет и измазано с глина, тя усети как облекчението изпълни цялото й съзнание. Баща й се бе съгласил да остави на монаха да предаде посланието до Наял и това означаваше, че съществува макар и малка надежда тя, от своя страна, да успее да убеди Лон по някаква причина да не успее да го направи. Той безспорно проявяваше състрадание, което бе един вид себеизява на самата му монашеска същност, и това я подтикваше да му се довери. С него вероятно би имала повече късмет, отколкото с един обикновен куриер.
Но това, разбира се, щеше само да забави нещата.
Рано или късно, със или без нейното извинително писмо, Наял щеше да се върне, за да поиска ръката й. Едно отлагане все пак беше по-добре от нищо. То би могло, с божията помощ, да й даде достатъчно време, за да спечели сърцето на Брандър, а може би, дори да го подтикне да я открадне и да се ожени за нея, преди семейството й да може да попречи.
Това вече бе чиста фантазия, осъзна тя. При спомена за неговите целувки краката й олекваха, а също и разумът й. Не можеше да проумее как един напълно непознат чужденец може да изпитва такива силни чувства към нея. Но след този напълно непредсказуем ден в нейния живот тя знаеше, че вече не е в състояние да проумее каквото и да било.
Нощта вече бе покрила с мрак земята. Когато влезе в тъмната семейна хижа, Мира разбра, че ще й се наложи да пише на светлината на лампата. Остави кошницата до вратата и отиде до единствения източник на светлина — жарта в огнището. После взе една от подпалките, които винаги стояха до огнището, запали я от жарта и освети с нея пътя си до масата, където бяха поставени газените лампи.
Мира запали една от тях, затули я с ръка, за да не угасне, прекоси стаята и отиде до една лавица в стената, където баща й държеше пергамент и мастило. Въздъхна дълбоко, измъкна навитата на руло хартия и я пъхна под мишница. После със свободната си ръка взе мастилото и перото за писане и заедно с потрепващата светлина на пламъка се върна обратно до масата.