В края на краищата каква ли надежда и оставаше тук в Норвегия? За грубите й маниери вече без съмнение бяха научили всички подходящи за женитба мъже в техния район и осемнадесетгодишната и възраст застрашително намаляваше шансовете й да се омъжи. Дори зестрата й, далеч надвишаваща средната, не бе довела до нищо повече от случайни запитвания на местните ергени. Така че при тези неуспехи вероятно единственият изход за нея бе едно ново начало в нова страна.
Независимо от това Брандър искаше да каже на баща си и още по-силно желаеше да изтъкне, че пускането на свобода на една такава селяндурка като Астрид в страна, където не я очакваха, едва ли би им помогнало да установят там мирни взаимоотношения. И въпреки това всеки път през последните няколко седмици, когато се бе опитвал да формулира молбата си така, че да не прозвучи обидно, езикът му се бе връзвал на фльонга. Астрид беше, освен всичко друго, първородна дъщеря на баща си, момиче от рода на викингите, което толкова много обичаше баща си, че бе заприличало повече на неговите синове воини, отколкото на едно обикновено момиче, което не беше от толкова голямо значение за рода. Затова когато стигнеше до критика, баща им заемаше силна отбранителна позиция. Той твърдеше, че независимо от мъжките си маниери тя щеше непременно да спечели някой ирландец с русата си коса и сините си очи. Родителите им бързаха да потвърдят, че това са най-търсените черти сред ирландците, често истинска новост, и при достатъчно време и злато за зестра бяха сигурни, че ще спечелят някакво „предложение“ за момичето.
Брандър обаче се съмняваше в това. Той беше достатъчно близо до нея по възраст, за да може да разбере колко успешно отблъскваше мъжете, които той и братята му бяха канили в стопанството. Нещо повече, беше прекарал достатъчно време с нея извън обсега на успокояващите я погледи на родителите им, за да знае, че те всички ще бъдат големи късметлии, ако нейният неуправляем нрав не доведе до избухването на истинска война веднага щом пристигнат в Ирландия.
С всички тези мисли в главата си Брандър все пак успя да отвърне на усмивката на баща си и да му кимне любезно. Тази, както всеки от тях знаеше, бе последната им вечер заедно със семейството и проклет да бъде, ако допуснеше да я развали с неуместен разговор. Защото, с каквото и бреме да го натоварваха, родителите му несъмнено го бяха дарили с живот и го бяха научили на повечето умения, от които се нуждаеше, за да живее. В края на краищата те бяха вече пораснали, той и по-малките му братя и сестри. Бяха достатъчно големи, за да напуснат гнездото и облекчат бремето на остарелите си родители, и Брандър нямаше да се отблагодари за изпълнените им с любов усилия с нито една дума на несъгласие.
Може би изходът щеше да бъде по-щастлив, отколкото очакваше. Може би като стигнат земите на тези, които са останали от ирландския род на майка му, ще ги посрещнат с отворени обятия и това ще облекчи заселването им. Той смяташе, че това не надхвърля границите на възможното. Ако братовчедката на майка му, Киарда, беше все още жива, щеше да се опита да докаже кръвна връзка с нея по майчина линия.
Това обаче нямаше да бъде лесно. Единственият от рода с тъмен ирландски тен бе по-големият му брат Ивар. Каква жестока ирония! Той бе единственият син, длъжен да остане в Норвегия. Очевидно Брандър не можеше да очаква твърдението му да бъде доказано само от прилика във външния вид.
Трябваше да намери начин да поговори със Киарда, да я убеди, че отдавна изгубената й братовчедка е неговата майка, че той и неговите братя и сестри са плът от нейната собствена плът и не искат да направят нищо лошо на нея и на хората й. Нещо повече, това послание трябваше по някакъв начин да натежи над един живот, изпълнен с атаки на норвежците, най-голямото изпитание в който е било нейното собствено пленяване и заробване от викинги, сънародници на баща му. И като премисли всичко това и отпи обезсърчено още една глътка от виното, което родът му бе откраднал от един ирландски манастир миналото лято, Брандър стигна до заключението, че сигурно очакваше твърде много.
Глава 1
Югоизточното крайбрежие на Ерин
Един месец по-късно
Както береше ягоди, Мира Мак Игън изведнъж се изправи и хвърли смръщен поглед към огряното от слънцето Ирландско море. Тя бе доловила някакъв звук, който не можеше да определи. Макар и да й се стори, че идва някъде отдолу, тя се обърна назад към двете си по-малки сестри да види дали някоя от тях не е причина за това. Оказа се, че греши. И Кейлин, и Брияна бяха все още на няколко ярда зад нея на върха на скалата. Те се бяха привели прилежно над кошниците си и малките им пръсти избираха най-зрелите плодове със завидна скорост.