Питаше се с какъв ли цвят мастило се пише такова послание, като си спомни какво бе казал брат Лон за последния му начин на изписване на буквите. Остави всички принадлежности за писане и начумерено седна на скамейката до масата. Синьо и червено мастило за нещо толкова важно като произхода на Христос: Тогава й дойде на ум, че кафявото на калта и оборския тор най-много би подхождало на вкусовете на Наял Мак Куган. Но не. Доколкото знаеше, никой наоколо нямаше кафяво мастило. В обществената мастилница можеше да се намери само въгленово черно. А това бе цветът на смъртта и на вечната празнота. Следователно това мастило също бе подходящо за случая и може би дори повече, отколкото кафявото, помисли си с болка Мира.
Разгъна една четвърт от рулото, притисна долните му краища с лакти, а в горния постави мастилницата, за да не се навие отново. После вдигна перото от мастилницата, изцеди го от излишното мастило и се приготви да започне.
Чудеше се какво да пише? Какво можеше да се каже на един толкова отвратителен човек като Наял? Колкото може по-малко, разбира се.
Мина й през ума да се опита да изрази това, което се изискваше от нея да каже, в една каша от зле римувана мерена реч като собствените му стихове или пък да си представи, че пише на Брандър и да остави пламенните думи сами да потекат. Господи, каква наслада щеше да изпита! Какво не би дала, само и само сега да пишеше на красивия викинг!
Какво ли би му написала? Тя затвори очи, замисли се и замърка от удоволствие. Сигурно би му писала, че не може, даже и да иска, да престане да мисли за него; че сериозно е обмисляла въпроса и все още желае да отплава с него нанякъде, където и да е, че по-скоро би живяла, Господ да й е на помощ, с бащиното проклятие, отколкото с милувките на Наял, че би могла и да умре за него, ако се наложи.
Но това сигурно бе малко преувеличено, осъзна тя, като отвори очи и преглътна с пресъхнало гърло. Може би той наистина я беше омагьосал, както бе предположила Киарда. Сърцето й заби силно и тя се опита да се успокои, за да се захване с работата си.
Реши просто да напише това, което баща й бе заповядал, и ядосано замахна с перото към пергамента. Ще напише, че съжалява за поведението си и че, ако той все още желае, може да я ухажва.
Това бе всичко. Просто и ясно. Наведе глава, за да духне върху мастилото, което още не бе изсъхнало, и тихо се помоли получателят да разбере, че всяка фибра от тялото й се противи на тази принуда.
— Не е ли вече достатъчно тъмно за срещата, за която говорехме? — каза изведнъж някой зад нея.
Мира скочи от уплаха и сложи ръце на гърдите си. Обърна се и видя, че Киарда е застанала на вратата.
— Да, тъмно е — отговори тя и смутено се усмихна. Не можеше да разбере защо старата жена изведнъж бе решила да се срещне с Брандър, но реши да не издребнява.
— Той се съгласи, нали? — попита Киарда с някаква категоричност в гласа си.
— О, да, при това с най-голяма благодарност — увери я Мира, като се постара да отговори със същата подкупваща учтивост, с която Брандър бе приел поканата.
— Тогава какво правиш на масата, момиче? Хайде да се измъкваме оттук, докато другите все още са заети с брат Лон.
Мира бързо сви на руло посланието си и стана от пейката.
— През подземния изход ли? — попита тя.
Киарда поклати глава отрицателно.
— Не. За нищо на света не бих позволила на един норс да научи за тях. Изходът за бягство лесно става вход за нападение, внимавай! Ще излезем през вратата и може да се върнем през тунела… когато се убедим, че чужденецът е далеч от нас.
Мира сви рамене. Остави лампата да гори, за да осветява прилежните й усилия за пред баща й, и излезе след старицата.
Въпреки че Киарда носеше със себе си малка факла, тя се препъваше в тъмнината и Мира избърза напред, за да я подкрепи с ръка.
— Колко сме глупави! — каза през зъби тя. — Да се влачим в тъмното като два таралежа! Ще се радвам, когато приключим с всичко това.
Забележката й бе толкова загадъчна, че Мира се зачуди как да я изтълкува.
— Ами, едва ли ще ни отнеме повече от няколко минути. В края на краищата и двете ни е страх дълго да стоим навън. Сигурна съм, че той ще ти хареса.
— Недей да бъдеш толкова сигурна — троснато отговори Киарда, като започна да накуцва, сякаш си бе навехнала глезена, когато се спъна преди малко.
— Но той е мил и любезен. Кълна се — заяви Мира, твърдо решена да не отстъпва по този въпрос. — Днес се срещнах три пъти с него и нищо лошо не ми е направил.