Макар че Мира вече се бе поуспокоила, този обет й се стори малко самонадеян. Каква нужда имаше Киарда от протекциите на един чужденец, след като беше заобиколена от толкова много ирландци, които да я пазят? Киарда обаче не отхвърли предложението му, каквито и да бяха съображенията й. Тя просто остана да лежи отпуснато в ръцете му, а раменете и гърбът и се тресяха от плач.
— Спомняш ли си деня, когато трите, със сестра ти и майка ми, сте се правили, че работите нещо в дъното на хижата? — продължаваше Брандър, като шепнеше хипнотизиращо. — Деня, в който майка ми за първи път е била нападната от Стор, баща ми. Майка ми ти е разказала как той се къпел в потока, нали? А след това тихо сте си говорили за греха на голото тяло и сте се подхилквали. Вие трите сте били повече сестри, отколкото братовчедки. Заклели сте се никога да не издавате майка ми, а сестра ти Тора се е решела с гребена на моя баща викинг.
— Да, да. Точно така беше — потвърди Киарда и удивено го погледна в очите. — Боже Господи. Наистина са те изпратили Елана или Тора. Само те двете знаят какво сме си говорили през този ден.
— Разбира се. Нали ти казах. Моята майка Елана ми е разказвала много такива случки, за да мога да те убедя в родствената ни връзка.
Киарда продължаваше да се взира в очите му.
— Наистина приличаш на онзи предводител, който я искаше. Казваше се Стор, доколкото си спомням. Допускам, че е възможно да си син на братовчедка ми. Горе-долу изглеждаш на такава възраст… Но в теб няма нищо от рода на Айл.
— Освен сърцето ми, скъпа Киарда — заяви Брандър, хвана с две ръце лицето й, наведе се и я целуна по челото. — И буйния темперамент, с който те предизвиках преди малко. Наистина не трябваше толкова да се увличам, но не можех просто да те оставя да си отидеш и не виждах друг начин да стигна до теб.
— Никакъв друг начин, освен да ме предизвикаш да те намушкам с ножа? — попита тя, като от изумление повиши тон, после вдигна ръка към раната му, от която все още бликаше кръв. Брандър поклати глава.
— Това е само драскотина.
— Не, момче. Мисля, че това е кръвта на рода Айл. Едва ли те посрещнахме така, както милата ти майка е очаквала. Мира, ела да прегледаш раната — нареди тя. — Виждаш по-добре от мен в тази тъмница. Какво си седнала там в калта? Размърдай се и ела да помогнеш на човека.
Мира, поразена от внезапната промяна, настъпила в Киарда, се изправи с мъка на крака, като недоволно мърмореше:
— Колко съм глупава! Мислех, че помагам, когато застанах между него и ножа ти.
— Наистина не трябваше да го правиш, Мира — намеси се Брандър и сдържано се усмихна. — И сам можех да я хвана за ръцете, ако не ми се бе наложило да спасявам теб. Всъщност Киарда уцели лявата ми страна, когато трябваше да се обърна към теб, за да те избутам настрани.
Мира остана с отворена уста. Тя мислеше, че няма какво повече да я изненада през този пълен със събития ден, но явно бе сбъркала.
— Хиляди извинения тогава, сър! Следващия път ще зная, че просто трябва да си стоя настрана, когато някой друг от моите родственици се нахвърли да ви атакува.
Брандър отговори на това с тих смях, пълен с разбиране, но Мира отдавна вече бе изгубила всякакво чувство за хумор.
— Бих могла сега да си отида вкъщи, ако смятате, че все още заплашвам двама ви с нещо.
Усмивката му угасна и големите му сини очи се изпълниха с разкаяние.
— Не, не, скъпото ми момиче. Бих искал да останеш и да спреш болката ми с едно-единствено докосване на божествените си пръсти.
При тези думи Мира се разтопи от удоволствие, но не го показа. Не тук и не сега, в присъствието на Киарда и в такова уязвимо състояние.
— Много добре. Дай сега да видя колко е дълбока раната — каза тя, като се престори на ядосана и отиде при него.
Въпреки че продължаваше да хлипа, Киарда дойде на себе си и бързо се изправи, за да могат по-лесно да свалят наметалото и туниката на Брандър.
Мира застана зад него, за да хване наметката, когато той разкопча брошката, която я придържаше на раменете му. После му нареди да вдигне ръце, за да може да съблече и туниката.
При обичайни обстоятелства тя би се засрамила само при мисълта, че съблича един мъж и вижда полуголото му тяло. В Ирландия църквата заклеймяваше мъжете, които ходят голи от кръста нагоре, и затова рядко й се бе случвало да вижда някого в такова състояние. Но този път бе по-различно, помисли си тя стоически. Сега положението бе критично.
Като стисна зъби и пое дълбоко въздух поради силната болка, Брандър вдигна двете си ръце нагоре и Мира внимателно издърпа дрехата през главата му.
— Бяхте прав, сър. Раната е по-скоро само драскотина — съобщи тя, като вдигна нагоре фенера, за да може да я огледа на светло. — Но във всеки случай трябва да се зашие. Твоите хора могат ли да го направят.