Все още сънена, тя не можеше да разбере защо, но се чувстваше така, както винаги преди празник. Но тогава знаеше, че я очаква веселие, вкусна храна и специални подаръци.
Като седна бавно на кревата, тя се сети, че днес не бе никакъв празник. Нито имаше рожден ден, нито пък бе Коледа или първи май, когато тържествено посрещаха слънцето след зимния мрак. Защо ли тогава настроението й беше толкова приповдигнато? Бе толкова възбудена и нетърпелива да стане, за да разбере какво й предстои.
Отговорът изведнъж дойде сам, и то не като спомен, нахлул да й помогне да се ориентира по-добре, а като образ в съзнанието й, който наподобяваше висок рус норс. Мъж на име Брандър, когото бе срещнала предишния ден и в когото вече бе сигурна, че е влюбена.
Общо взето, не разбираше какво точно означава романтична любов. Въпреки че от време на време бе слушала да се пее за нея в баладите и одите, все още не бе чула някой да казва, че от нея човек загубва апетита и съня си. Всъщност не изпитваше нужда от нищо друго, освен да бъде близо до човека, с чийто образ бяха изпълнени копнежите й.
Той наистина я бе целунал преди по-малко от двадесет и четири часа. Някаква лудост, която може би никога нямаше да разбере, я бе накарала да се върне сама на скалата, където се бяха срещнали, и да му се остави да я плени.
При този спомен тя поклати глава от изумление. После се усмихна. В този момент приличаше на Брандър, когато му бе признала, че се е върнала на платото не само за да вземе кошницата на Брияна, но и с надеждата отново да го види. Усмивката й бе тайнствена и пълна с разбиране, което, както викингът бе казал, не подлежеше на описание.
И все пак как така той бе разбрал толкова скоро, питаше се тя. Как бе разбрал, и то преди нея, че те са предназначени един за друг? Че всеки един от тях държи ключа за душата на другия. Единствено възрастта и жизненият опит водеха до такава проницателност, осъзна тя. Той изглеждаше почти пет години по-възрастен от нея и като съдеше по умението, с което флиртуваше, Мира реши, че сигурно вече е ухажвал достатъчно момичета, за да знае точно какво иска. В последното бе съвсем сигурна. Само за един ден бе успял да прониже сърцето й, сякаш бе сьомга, която плува в поток. За разлика от тази ирландска риба на мъдростта, обаче, тя нямаше абсолютно никакво желание да отплува на свобода.
Всъщност бе изпитала истинска мъка, когато трябваше да се раздели с него предишната вечер. Когато заедно със Киарда се промъкнаха във форта през тунела, който ги отведе в хижата на старата жена, сърцето на Мира болезнено се сви при мисълта, че трябва да изпрати Брандър обратно в лагера с такава рана. Все пак някак си успя да се добере до вкъщи през един облицован с камъни проход, който някога бяха използвали за изба, а в момента служеше за укритие по време на нападения.
В дадения случай обаче те не се укриваха от врага, а от собственото си племе. Киарда бе проявила достатъчно мъдрост да разбере, че тайната им среща с норвежеца щеше да се набие много по-малко на очи, ако се върнат не през тунела на Мак Игън, а през нейния.
Но защо продължаваше да седи тук и да размишлява, когато имаше толкова важни неща да обсъжда с монаха, запита се Мира. Не бе само Киарда, която трябваше да бъде спечелена предишната нощ, а и брат Лон, а това може би бе последният й шанс да поговори с него насаме, преди той да се върне в манастира.
Мира отхвърли вълненото одеяло и тихо стана от рогозката, която й служеше за легло. Тъй като ирландците нямаха обичай да се събличат преди лягане, тя трябваше само да опъне туниката си и да превърже косите си за през деня. Направи това при пълна тишина, като отиде на пръсти до огледалото и застана близо до вратата, защото всичките й близки все още спяха.
Отвън не се чуваше никакъв шум, който да покаже, че някой е станал. Знаеше, че ако успее да стигне до хижата на О’Фейл достатъчно бързо и тихо, сигурно щеше да бъде първата, която ще говори със заминаващия си вече монах.
Лон се събуди, като се стресна от лекото побутване на Мира минути по-късно.
— Сутрин ли е вече? Да, знам — изпъшка той и веднага седна в леглото си. Наказанието при закъсняване за молитва бе петдесет удара с камшик и той се бе изплашил, че сега го очаква точно такава участ.
— Не, отче — прошепна Мира, която бе коленичила до него близо до вратата. — Това съм аз, Мира Мак Игън.
Монахът присви очи и я погледна.
— А, Мира! Момиче! Изплаши ме. Помислих си, че съм закъснял за утринната служба.