Все още намръщена, Мира разбра, че те не бяха чули нищо. Тайнственото скимтене, което според нея идваше от брега долу, очевидно не бе стигнало до тях.
Отново плъзна поглед по брега и внимателно го огледа за някакви признаци на живот. Не видя нищо. Едва ли бе взела за скимтене крясъка на някоя чайка.
Един вътрешен глас започна да протестира, че пак преувеличава. Бяха изминали цели три години, откакто я нападнаха на същата тази скала. Това бе вече четвъртото лято без други инциденти, даже и кораб на викингите не се беше мяркал, и въпреки това винаги, когато се отдалечаваше от племето, тя бе нащрек.
Понякога нощем, сгушена в безопасност на кревата и защитена както от семейната колиба, така и от укреплението, тя си мислеше за него, за онзи брутален рус норвежец, който тогава бе толкова застрашително близо до нея, докосваше я и я приковаваше към земята с огромните си силни ръце. Тогава си мислеше, че е обречена. Наистина се бе изплашила, че ще я обезчести, и мислеше, че това са последните й мигове. И въпреки че много добре си спомняше края на тази борба, ужасения и измъчен поглед на лицето му, когато един от мъжете на племето дойде и пусна една стрела в гърба му, макар да осъзнаваше, че не й е причинил нищо освен няколко мъчителни мига в живота й, кошмарите продължаваха. Като се сетеше колко близо е била до един от тези чужденци, които изнасилваха и убиваха, я обземаше паника, от която сърцето й спираше да бие. Страхът остави в душата й рана, която не спираше да боли.
„Но това е минало и никога няма да се повтори“ — каза си тя. Това бе нещо, което Киарда, една от старите жени в племето, я бе посъветвала да не забравя в такива моменти и безмълвно да си го повтаря като молитва или заклинание.
Киарда беше права, каза си Мира, и думите сякаш я пречистиха и й помогнаха да овладее лудия бяг на сърцето и да успокои дишането си. Спокойното и приятно съзнание, че миналото беше наистина отминало, й действаше като запалена факла, която прогонва призраците на страха. И кой можеше по-добре да знае това от тази мъдра старица, която сама бе пленявана от викингите преди около двадесет и пет години. Бедната Киарда не бе преживяла само няколко мрачни мига, а седмици наред в норвежкия лагер. Ден след ден са я принуждавали да работи като тяхна робиня и въпреки че християнското благоприличие не и позволяваше много да говори за това, нощ след нощ се бяха гаврили с тялото й в палатките си. Момченцето, което се бе родило осем месеца след бягството й от нашествениците, бе повече от доказателство за този горчив факт. И въпреки че Бог бе проявил достатъчно милост, като си бе прибрал обратно нечистокръвното дете секунди след раждането му, Мира знаеше, че болката никога нямаше да напусне старата жена.
Тя и Киарда можеха само да се надяват да се „опазят“ от спомените и за щастие именно това правеше сега Мира. Пое дълбоко въздух и се отдаде на лекия бриз който развяваше падналите кичури на прибраната й тъмна коса. Отново усети как издигналото се високо утринно слънце напича главата и гърба и. Внезапният вятър й се стори истинска благодат.
— Напълних си кошницата — извика Кейлин, когато Мира отново започна да бере ягоди. — Може ли да сляза на брега и да погазя във водата?
— Не — категорично отговори Мира. — Стои си там, докато ние с Брияна също свършим.
Кейлин отговори, като престорено изохка, нещо, което напоследък бе станало част от репертоара и на десетгодишно момиченце.
— Но тук горе е горещо. И аз съм изморена. Заклевам се, че веднага се връщам.
Мира се изправи на колене и се обърна към нея, като я стрелна с пронизващ поглед.
— Казах не, малка досаднице, и говоря сериозно! Този груб отговор накара Кейлин по някаква причина да се плесне с две ръце по главата. След това изохка сърцераздирателно, повали се на една страна и започна да се търкаля в тревата край нея. Като че ли не бе на себе си. Като че ли я държаха в плен в собствената й, напечена от слънцето кожа. Тези дни бе станала неудържима и изобщо отказваше да се подчини на близките си независимо от това, че бяха много по-възрастни от нея.
— Правиш го само заради това, което ти се случи — избълва тя, като се успокои и отново се изправи. — Мислиш си, че след като един норс се е опитал да те хване тук наблизо, това може да се случи с всеки.