Понякога му идваше на ум да изостави седмичните си обиколки на многото биваци на Наял и просто да използва това време извън манастира, за да размишлява сред природата като Христос. Господ му бе свидетел, че това бе най-голямата свобода, на която се радваше, откакто бе станал послушник. Силното му чувство за отговорност обаче винаги го подтикваше да върви напред към следващия лагер на Наял. Там щеше да се изправи срещу брат си и безмълвно да понася обидите на това стадо животни, които се наричаха армия.
Изведнъж от север задуха студен вятър. Лон потрепери и погледна надолу към потока, чиито води се къдреха от порива на вятъра. Наближаваше есента. По това време Мак Куган и мъжете му приключваха с летните си увлечения — лова и битките с нападатели — и се отправяха към замъка на краля, където се отдаваха на по-спокойни занимания. Такава бе традицията на ирландската армия, Фиана Ейреан, според която членовете й се оттегляха като вълците в тъмното зимно леговище и прекарваха времето си в игра на табла и шах и задиряне на жени.
Но сезонът едва ли имаше някакво значение, помисли си Лон. Дали бе топло лято или мразовит, снежен ден, всяка предстояща седмица, толкова дълго, колкото изобщо не би могъл да предвиди, щеше да бъде запълнена с досадната работа, която в момента му предстоеше. Щеше да продължава да се грижи за задоволяване на религиозните нужди на тази банда воини точно както и малката Мира в края на краищата щеше да се изправи срещу суровите последици от това, че е отхвърлила техния предводител.
Изведнъж Лон си спомни как милото момиче се бе разплакало от перспективата да бъде накарано насила да легне с Мак Куган. Една топла вълна се надигна в него и заседна на гърлото му. Ако той, който при редовните си посещения трябваше само да поставя в устата на тези мъже хапки от светения хляб, се чувстваше толкова отвратен, колкото днес, то човек едва ли би могъл да си представи какво означава да показваш брачна любов и вярност на един от тях цял живот.
Мира. Бедната Мира. Тя бе толкова беззащитна срещу опитите на Наял да я откъсне, както би откъснал едно беззащитно цвете, което расте край пътя. Тя бе точно толкова невинна, колкото и това цвете с нежен аромат и ярки цветове, и затова бе привлякла и вниманието му.
Какво ли можеше да направи Лон, за да я спаси от тази толкова неизбежна съдба? По кой начин, в името на всички светии, би могъл едновременно да занесе и да не успее да предаде посланието на баща й до Наял.
И тогава изведнъж, както често се случваше при намесата на божието провидение, отговорът дойде сам — разливащите се води на потока му помогнаха. Усмихна се на себе си и промълви няколко благодарствени думи. После бръкна във вързопа, който носеше зад седлото, и извади съдбоносната бележка, запечатана с восък, върху който личеше семейният герб на Мак Игън. Слезе от коня и се приближи до потока. Вятърът грабна бележката от ръката му и я запрати във водата. Лон се наведе да я вземе. Все пак бе обещал на бащата на Мира, че ще я даде на Наял. Много добре знаеше, че Мак Куган достатъчно често посещава укреплението и че ще разбере за бележката, ако Лон не му я предаде. С тази мисъл Лон внимателно се наведе, вдигна бележката и я изтърси от водата. Съдбата обаче бе решила проклетото нещо да се изплъзне от ръката му за втори път и когато отново се наведе да я вземе, посланието потъна във водата.
Въпреки това само след секунди я хвана за трети път. Докато се изправяше, за да се качи на седлото, той изтегли навътре сгънатите краища на пергамента и видя, че мастилото напълно се бе размазало от водата. От това, което успя да види от запечатаната бележка, разбра, че едва ли можеше да се прочете и една дума от написаното в нея.
Лон не можа да се въздържи да не изрази привидното си разкаяние, като изцъка с език.
„Колко жалко! — помисли си той, като поклати глава и с мъка се овладя да не се усмихне. — Какъв страшен, ужасен срам!“
— Ура, сър! Изглежда, вашият брат отново идва да ни спасява душите — извика караулът, като се обърна към Блар О’Фейл от наблюдателницата, която се намираше на върха на един хълм.
Блар, който се бе отпуснал на една съседна поляна само по панталони, изпъшка и бавно седна. Беше един от онези мързеливи дни на късното лято, когато всеки един от лагера говореше за такива елементарни неща като приготвяне на обяда и топлене на вода за прането, но никой не се помръдваше, за да се захване за тях. Сякаш самото очакване, че нещо трябва да се направи, и последвалата го липса на отговорност сами по себе си бяха достатъчно удовлетворение. Освен това повечето от тях бяха пили твърде много. Бяха успели да върнат обратно на едно местно племе няколко бъчви с вино, откраднати от някакви ирландски разбойници, и бяха запазили една част за себе си като награда за добре свършената работа.