— На какво разстояние се намира? — попита Блар след малко.
— Достатъчно близо, за да мога и сам да отговоря — извика Лон и се засмя, като заобиколи няколко дървета вдясно и излезе на открито.
Блар стреснато се обърна и загледа брат си, който яздеше към него, а расото му се развяваше около тялото му.
— Добър ти ден, Лон — отговори той глухо и скочи бързо на крака.
По време на седмичните си посещения в лагера Лон винаги първо се отбиваше в палатката на Наял, но точно този път Блар трябваше да направи всичко възможно, за да го задържи. Въпреки че през по-голямата част от живота им Блар бе смятал Лон за мирянин и почти никога не се бе опитвал да скрие от него проявите на неприличие в лагерите, това, което в момента ставаше в палатката на Мак Куган, бе твърде компрометиращо за всички.
— Добре, че не съм враг на кралството — каза Лон, като продължаваше да говори с шеговит тон. — Всички са се проснали наоколо и дремят. Май не би било трудно днес да ви изненада някой.
Блар присви очи и се опита да измисли някакво благоприличие обяснение.
— Господ не ни ли заповядва да почиваме поне един ден на всеки седем?
Лон кимна с глава и весело се усмихна. Колко малко се бяха променили нещата между тях през годините. Съперничеството си оставаше. В момента можеха и да си сътрудничат в сериозното дело да служат на кралството, но в душите им конкуренцията продължаваше. Независимо какво смяташе всеки един от тях, дните, когато се ритаха и мамеха един друг в прахоляка пред семейната хижа, не бяха останали толкова далеч в миналото.
— Да. Но той също казва, че така трябва да отбелязваме неделята, и ако виното не бе замотало главата ти, щеше да си спомниш, че все още не е неделя.
— Трябва да е неделя, след като идваш за обичайното си причастие при нас. Какво друго да си помислим?
— Отведи ме при предводителя — каза хладно Лон, след като словесните извъртания на брат му показаха колко на място бе попаднало обвинението му. Очевидно през изминалото време Блар бе изпил от виното повече, отколкото му се бе полагало.
— Не. Почакай тук, моля те — запъна се Блар, като хвърли неспокоен поглед назад към групата палатки, които се намираха на няколко ярда от тях. — Ще съобщя на предводителя, че си тук, и веднага се връщам.
— О, глупости — процеди през зъби Лон, който остана засегнат от тази необичайна официалност. Искаше по-скоро да приключи с неприятното си задължение да свещенодейства с тези пияници и затова, без да се колебае повече, слезе от коня и го върза за едно от близките дървета. После грабна вързопа си от седлото и се втурна към палатката на Мак Куган, без да се бави.
— Не! Чакай да вляза пръв! — настойчиво извика Блар, като забърза след него и го хвана за ръката.
Лон се отскубна и продължи да крачи напред. В края на краищата имаше да обсъжда с Мак Куган един много важен проблем и не можеше да се бави. Ставаше дума за един лагер на викинги, колкото и несигурен да бе въпросът дали представляваха заплаха или не. Но лагерът се намираше в опасна близост до дома на неговите родители и трябваше да уведоми предводителя на кралската армия.
Но когато Лон стигна до палатката на Наял и отметна платнището на входа, за да влезе, разбра колко прав се бе оказал брат му, като се опитваше да го задържи.
— О! — възкликна той, все още несигурен какво точно става, но убеден, че е нещо безнравствено, защото и двамата, които бяха вътре, бяха голи. Остана втрещен пред сцената още няколко секунди. След това наклони глава и я поизвърна настрани с надеждата, че ще разбере нещо от това, което ставаше пред очите му.
Прославеният предводител на кралската армия лежеше проснат в леглото върху една млада жена. Това, само по себе си, не бе смущаващо. Само че краката му бяха разкрачени, а слабините му се намираха върху лицето на партньорката му. А лицето на Наял бе заровено точно в същата част на нейното тяло. Но като че ли това не бе достатъчно. И двамата издаваха такива отвратителни звуци с уста, а и изобщо не забелязваха присъствието на Лон.
— Дявол да го вземе! — тихо прошепна Блар и пъхна главата си в палатката точно до брат си. Без да каже нито дума повече, той сграбчи Лон за качулката и го издърпа навън.
— О, небеса! — промълви Лан ужасено. — Мислиш ли, че могат да дишат така?
Като чу този въпрос, гневът на Блар премина и той с усилие успя да се въздържи да не се разсмее.