— Моля за извинение, сър, но много по-лесно бих пречистил душите на твоите мъже, ако техният предводител проявяваше поне малко уважение към ученията на църквата.
При тези думи Наял леко се надигна в леглото.
— Съжалявам, ако с нещо съм те обидил. Но трябва да разбереш, че да спасяваш живота на хората е много по-опасно от това да им спасяваш душите. Човек губи чувството си за почтеност, ако знае, че всеки следващ ден може да му бъде последен.
— Ако това е така, командире, бих искал да мисля, че желаеш да умреш с колкото е възможно по-малко грехове.
— О, престани да се заяждаш, брат Лон — озъби се Наял. — Спомена, че при мен те водят и други неща. Кои са те?
— Норвежци, сър — отговори Лон, като понижи глас, за да не предизвика голяма тревога с новината си.
— Норвежци ли?
— Да. Имат базов лагер долу на брега, при укреплението на моето племе. Под високите скали на юг.
— Какво? Шегуваш ли се? Ние с брат ти вчера бяхме там. Защо никой не ни каза за това?
— Ами защото само един човек от племето ги е видял и понеже те твърдят, че са наполовина ирландци, тя не е сметнала за необходимо да ти казва.
Наял свъси вежди.
— Наполовина ирландци ли? Как така?
— Не зная. Просто ми казаха, че са потомци на една отдавна изчезнала наша родственица — Елана Мак Айл, която бе отвлечена при едно нападение на викингите преди двадесет и пет години.
— Имат ли някакво доказателство?
— Да. Мира казва, че са донесли една стара брошка с герба на рода Айл. А Киарда, след като се срещнала с тях, се убедила, че наистина са деца на нейната братовчедка.
— Мира казва? Кога е попаднала на тези чуждоземци?
— Предполагам, че вчера сутринта, когато е излязла да бере ягоди. Спомена, че точно тогава предводителят им е отишъл при нея.
— Вчера сутринта ли? Но вчера на обяд аз бях с нея и тя нищо не ми е споменавала — продължи подозрително Наял. — На мен, нейния високоуважаван кандидат, главнокомандуващия кралската армия, на когото веднага трябва да се съобщават такива неща! — възкликна ядосано Мак Куган.
Лон почувства, че се изчервява, защото бе казал много повече, отколкото възнамеряваше да каже. Той изобщо нямаше намерение да намесва в разговора бедната Мира и любовта й към предводителя на викингите.
— Ами, възможно е, милорд, да е искала да те предпази от прибързани действия. Може би е искала първо да даде възможност на старата Киарда да ги проучи.
— За какво ще ги проучва? За бога, те са чуждоземци!
— Очевидно само наполовина. Мира казва, че нямат намерение да нападат, а искат миролюбиво да се заселят в Ерин. Изглежда, че обработваемата земя в Туле не им е достатъчна.
— Боже господи! Човече! Тези дяволи плячкосват нашето крайбрежие вече повече от век. Как е възможно да си помислят, че нашите крале ще решат просто да им отстъпят ирландска земя?
— Не зная, сър. Зная само, че при положение, че моите родители живеят в този форт, аз не мога да не докладвам веднага за това състояние на нещата.
— Правилно — намеси се заплашително Блар. — Защото не би получил братска прошка от мен, ако тези диваци избият майка ни и баща ни. — Той се обърна към Наял: — Мисля, че трябва веднага да се погрижим за тях, командире. Какъвто и да е техният произход, най-разумно ще бъде да ги прогоним.
Въпреки че Наял никога не оставяше последната дума на някой от подчинените си, той винаги вземаше присърце съветите на Блар. И когато си спомни за подозрителното поведение на Мира предния ден, твърдо реши да го послуша. Още от дете го бяха възпитавали да смята викингите за изчадия на ада, за естествен техен враг, също както бе и вълкът за заека. Проклет да бъде, ако се забави миг повече и им позволи да продължават да преговарят с неговата Мира.
— Да, Блар, съгласен съм с теб. Погрижи се мъжете веднага да се приготвят.
Глава 8
Точно както Мира бе обещала на брат Лон, още преди обяд Киарда разказа на хората от племето за лагера на викингите. Въпреки че много от тях сметнаха за неразумна подобна постъпка, няколко души се промъкнаха крадешком до високите скали и хвърлиха оттам един поглед върху лагера долу. По-късно същия следобед обаче на повечето от тях им омръзна само да шпионират чуждоземците, които така сърдечно бяха влезли в по-тесен контакт с тях. Затова изпратиха Мира и Киарда, придружени от двама мъже със страшен вид, да поканят във форта техния предводител.
Брандър, разбира се, прие, без да се колебае, и след като го претърсиха за оръжие на вратата на укреплението, го пуснаха вътре и го отведоха до хижата на Киарда. Макар и да знаеше, че това са роднини на майка му, той все пак се чувстваше неудобно при тези обстоятелства. Не само че не носеше никакъв нож, ами се оказа обграден и от укреплението, и от десетки ирландци. Имаше усещането, че го бяха взели в плен. Брандър обаче положи всички усилия, за да не издаде безпокойството си.