Мира присви очи и улови погледа на по-малката си сестра с изражение, което я предупреди да не казва нищо повече по този болезнен и деликатен въпрос, особено когато петгодишната Брияна бе толкова наблизо. Мира инстинктивно чувстваше, че не трябва да се поддава на молбата на сестра си, но грубата забележка на Кейлин я подтикна да остави всякакви грижи за безопасността й.
— О, върви тогава, щом ти се налага, дяволче такова! Но запомни, нито дума за това на мама!
Кейлин кимна в знак на съгласие с усмивка на уста и полетя като стрела надолу по десния склон на скалата. Изчезна бързо от погледа й, като остави кошницата с ягодите на сестра си, за да я прибере на връщане.
Мира се задъха от раздразнение и продължи да бере. „Проклето зверче! Нека се подхлъзне и да се пребие надолу по стръмната скала или да се удави в морето!“ Винаги изпитваше такова облекчение, когато можеше да се отърве от нея и постоянните й молби, че просто не можеше да си наложи да мисли какво прави сестра й в момента.
Но още докато осъзнаваше това и в яда си обмисляше решението да престане да мисли за нея, което заседна като буца на гърлото й, тя чу сподавен писък, който дойде откъм посоката, в която бе изчезнала Кейлин. Скочи бързо на крака, за да се притече на помощ на сестра си.
— Кейлин! — извика тя, когато стигна до склона, по който се бе спуснало момиченцето.
За нейно облекчение не бе паднала, а лежеше просната на издатината точно под нея и притискаше пръст към устните си.
— Шшт — свирепо заповяда тя, като сочеше надолу.
След това продължи с приглушен глас:
— Виж, Мира. Само погледни там долу.
Мира седна на обраслия с трева ръб на платото и внимателно се наведе към издатината, на която лежеше сестра й. След това, пристъпвайки пред Кейлин, тя коленичи и надникна към онази част от брега, която почти не се виждаше от вдлъбнатата основа на скалата.
— Света Богородице! — възкликна тя.
Устата й увисна от ужас, като видя, както и се стори на пръв поглед, няколко десетки светлокоси мъже и жени, които се суетяха около малка купчина палатки, стотина метра по-надолу.
— Това е лагер. Истински лагер на викинги! Точно под нас през цялото това време!
— Но къде им е корабът? — прошепна Кейлин в отговор. — Защо не сме ги видели да идват?
Мира внимателно огледа пространството от брега и морето пред тях и потвърди, че нищо не се вижда. Единственият извод, до който можа да стигне, бе, че са пуснали котва встрани, на север, зад вдадените в морето скали, които скриваха тяхното укрепление от погледа на мореплавателите.
— Трябва да тръгваме веднага — предупреди тя, като избута Кейлин назад и се изправи на крака. — Преди да са ни видели и те случайно.
За нейно учудване десетгодишното момиченце гледаше така, сякаш последното нещо, което смяташе да направи, бе да се оттегли. Всъщност тя ни най-малко не се бе изплашила и буквално се ухили от любопитство.
— О, не можем ли просто да останем тук и малко да ги погледаме? Те са толкова различни от нас, нали? — отбеляза тя, като проточи шия.
— Много по-опасни — сопна й се Мира, като полагаше огромни усилия да прикрие надигащата се в гласа й паника.
— Дрехите им също са много различни, нали. Виж как са облечени, с наметки и панталони.
— Кейлин, говоря сериозно. Трябва да ни няма, преди да са ни видели! Изглеждат малки като дялани фигурки оттук, от скалата, но, повярвай ми, не са толкова дребни! Те са много високи и едри. Хайде, тръгвай — добави тя, като се наведе и хвана отзад туниката на сестра си. — Дано да не ни забележат!
Докато все още упорито отказваше да се помръдне от своята наблюдателница, Кейлин благоволи да се обърне и удостои сестра си с един поглед.
— Ще има ли битка сега? — попита тя с очи, разширени от дръзко задоволство. — Ще дойде ли Наял Мак Куган да ги изколи, когато кажем на майка, че са тук?
Мира кимна с глава, като се опита да се успокои с мисълта, че ще се приберат в безопасност при тяхното племе и бойния отряд, който ги охраняваше.
— Да, ако норвежците откажат да напуснат, сигурна съм, че ще го направи.
Очарованото изражение на Кейлин изведнъж леко помръкна.
— Но там долу има няколко жени. Виждам ги, носят смешни шалове на главите си и престилки. Той няма да убие и тях, нали? — попита тя, като търсеше очите на сестра си.
— Нищо не разбираш! — каза Мира, като най-накрая успя да издърпа назад момичето и да го изправи на крака. — Викингите ни избиват от години наред. Преди да бъдем родени ние с теб, нашето укрепление е трябвало да бъде отново издигнато из основи заради тях. Така че да оставим Господ да си свърши работата. Не е наша работа да решаваме изхода, трябва само да предупредим хората от рода ни, че те са тук. Сега върви да вземеш Брияна и бързо да се връщаме във форта.