Изглежда, че по някаква причина Кейлин най-накрая схвана сериозността на положението. Обърна се кръгом и започна да се изкачва назад, а сестра й се наведе да я повдигне. Момиче на десет години, тя все още нямаше закръглените форми, които често правят една жена тромава, и Мира знаеше, че по-скоро Кейлин, отколкото тя самата може най-бързо да стигне до петгодишната им сестра и бързо да я отведе при племето в безопасност.
Преди някоя от тях обаче да успее да стъпи на здрава земя, малката Брияна вече стоеше над тях с пълна кошница ягоди.
— Приключих с брането — съобщи тя. — Не мислех, че просто ще си отидете и ще ме оставите сама.
— Зная, зная — промълви Мира с напрегната усмивка, която накара детето да млъкне. Брияна бе седнала в опасна близост до ръба на платото и Мира инстинктивно вдигна ръка, за да я бутне назад. — Не сме те изоставили, Бри, вярвай ми. А сега е време да се прибираме вкъщи.
Гласът на петгодишното дете отново застрашително се повиши:
— Мислех си, че каза, че можем да слезем долу на брега.
— Шт! Тихо, мъничката ми. Можем, но по-късно. Сега трябва да побързаме за вкъщи.
За щастие през това време Кейлин вече се бе изкачила обратно на върха на скалата и без да чака други указания от Мира, хвана Брияна и я издърпа назад от тревистия склон. В този момент обаче Брияна изпусна кошницата си и тя падна напред, като бутна Мира, която все още стоеше на долната издатина.
Мира се олюля, но успя да се задържи да не падне назад, като се хвана за една малка издатина в скалата пред нея.
Тя беше спасена. По-малките й сестри я наблюдаваха с разширени от ужас очи, но тя почувства здравата опора под краката си и разбра, че е избегнала нещастието. Облекчението й обаче бе съвсем краткотрайно, защото само след минута-две долови с крайчеца на лявото си око нещо да се движи. Когато се обърна, видя, че кошницата е паднала на самия ръб на издатината, беше се преобърнала и ягодите се изсипваха долу на брега.
— Тичайте! Господ да ни е на помощ! Кейлин, вземи Бри и бягайте вкъщи, докато не са ни пресрещнали от другата страна.
Брандър стоеше на отвора на палатката си, когато от скалата върху него започнаха да валят малки камъчета. Две от парчетата меко удариха главата му със странен звук и той се отмести, като вдигна объркан поглед към брат си Рурик.
— Това наистина е „страна на изобилието“ — възкликна Рурик, като спря да точи ножа си и погледна надолу с усмивка. — Татко беше прав. Изглежда, тук наистина вместо дъжд, от небето падат ягоди.
Брандър се намръщи. Засенчи очите си с ръка и потърси с поглед да види откъде идва този порой.
— В крайна сметка откриха лагера ни.
Рурик кимна умислено.
— Да. Освен ако такива плодове тук не растат по дърветата.
— Който и да е бил, вероятно ще се върне в укреплението. Ще се покатеря на върха оттук, а ти заобиколи от другия склон. Трябва да си поговорим с разузнавача, преди да ни е връхлетяла цяла армия.
Останалите от групата изглеждаха твърде заети със сутрешните си занимания, за да забележат какво се бе случило току-що. Без да губят време и да вдигат тревога, двамата мъже забързано се отправиха в различни посоки.
Откакто бяха пристигнали, Брандър се бе изкачвал на скалата само веднъж, преди седмица, и чак сега, когато бързаше нагоре, забеляза колко стръмна и насечена е тя. Но като си помисли, че могат да избият всички, ако не направи нещо, той успя да намери сили и да преодолее разстоянието за удивително кратко време.
Като приближи върха, забеляза нещо, което сякаш му даваше знак. То бе жълтеникавокафяво на цвят и рязко се открояваше на фона на бялата скала. Брандър с нетърпение бързаше да види какво е то и какво може да разбере по него за този или тези, които са били там само преди няколко минути.
„Деца“ — мина му изведнъж през ума. Това би обяснило странното, почти шеговито усещане, което изпита при този инцидент. Може и някакви момчета да са минали случайно и без да разбират колко е опасно да се закачат с чужденци като него, да са решили да се позабавляват, като ги замерват с плодове. „Не, не!“ — отхвърли той предположението, покачи се на последната издатина и се озова на тревистото плато. Сламено-жълтият предмет, който бе забелязал преди това, се оказа дръжката на една преобърната кошница и той веднага разбра, че „закачката“ не е била нищо друго освен случайно изсипване на плодове.
В момента, в който се изкачи на върха, забеляза една женска фигура, която бягаше надолу по отсрещната страна на скалите и вече изчезваше от погледа му.