„Но това съвсем не е дете“ — каза си той. Това бе зряла девойка, облечена в бяла туника, дълга до коленете, която очертаваше фигурата й и отразяваше утринната светлина с ефирен блясък.
Брандър се усмихна. Чувстваше се като ловец, който е зърнал сърна. С умиление забеляза начина, по който непознатата носеше косата си — вдигната нагоре и украсена с ленти в стила на по-висшата класа в Ерин, което му напомни за майка му на младини. Въздъхна с облекчение. Беше срещнал първия от новите им съседи и той се бе оказал девойка за мамене, а не воин, с когото да се бие. Тази сутрин определено беше настроен повече да увещава, отколкото да отвръща на удара с удар. Като изчака една-две секунди, за да си поеме дъх, той се втурна след нея.
— Искам само да поговорим — съзнанието му вече бе превключило на техния език, — и ще те пуснем, мило момиче, да си ходиш здрава и читава като залог пред вашите хора, че търсим само мир.
Аха! Той наистина беше в превъзходна форма. Ирландският, на който го беше научила майка му, бе напълно в негова власт. Но когато премина от другата страна на върха и видя какво ставаше там, всичките му надежди да поговори приятелски с момичето се стопиха като пролетен сняг.
Брандър не можа да повярва на очите си. Очевидно девойката не бе излязла сама да бере ягоди, когато кошницата бе паднала, а с две по-малки момичета, които Рурик задържаше в момента. Той здраво стискаше децата по едно във всяка ръка, а по-голямото момиче, което явно смяташе, че той се кани да ги удуши, се бе нахвърлило върху него и дращеше с нокти лицето му.
— Не си прави труд, братко, моля те — извика Рурик, а главата му се тресеше над момичето, сякаш се давеше в развълнувано море. — Все пак ще имам едно ляво око при положение, че тя успее да ми вземе дясното.
Очевидно неспособен в такова обсадно положение да общува на език, който момичето можеше да разбере, той произнесе цялата тази реч на норски.
Във всеки случай Брандър говореше по-добре майчиния си език и като излезе на сцената, го използва с цел да обезоръжи нападателката.
— Моля те, само искаме да поговорим с теб! — извика той. — Нищо друго не искаме, заклевам се!
Девойката замръзна на място. Тя явно бе изненадана да чуе собствения си език, говорен с местния за този район акцент, и като преустанови атаката, погледна безизразно Брандър през рамо. Това обаче не бе достатъчно. Като видя светлите му, чужди за нея черти и огромния му ръст, тя, изглежда, разбра, че няма начин той да й бъде сънародник, затова се обърна назад и продължи яростно да се бори, за да освободи двете момичета.
От своя страна, Брандър бе принуден да направи това, което се надяваше да избегне. Спусна ръка надолу към кръста си и изтегли ловджийския нож от калъфа. Сега, след като бе направил всичко, което му бе дошло на ума, за да я успокои, проявата на сила изглеждаше неизбежна.
— Престани, побъркано момиче! — изръмжа той и скочи зад гърба й, изви ръцете й назад и притисна острието на ножа до гърлото й. — Казах ти, че просто искаме да поговорим! Толкова много ли искаме от теб, за да спреш да дереш с нокти и да слушаш.
В този момент Брандър с учудване усети, че тя не се извиваше в хватката му, а трепереше. Не беше чак толкова ядосана от срещата, а по-скоро ужасена, и когато най-накрая проговори, гласът й я издаде колко много е уплашена.
— Първо пуснете сестрите ми да си вървят!
„Сестрите й“ — осъзна Брандър. Да, това обясняваше силната й ярост. Тя бе най-голямата сестра тук и носеше отговорност за всичко, което можеше да се случи. Изведнъж почувства странна симпатия към нея и осъзна колко много общо имаха помежду си в тежката участ да станат съседи.
— Ти си най-голямата, нали? — промълви той, като отстъпи малко назад, за да я огледа по-добре. — Аз също съм най-големият сред моите хора.
— Тогава ги пусни да си вървят, Моля те! Те са само деца и не трябва да гледат какво ще ми направиш — приключи тя, като накъсваше думите си.
За учудване на Брандър тя затвори очи, когато той продължи да изучава нежните й черти, и една самотна сълза се претърколи по бузата й.
Боже Господи, тя мислеше, че иска да я изнасили. Въпреки усилията му да говори на нейния език и уверенията, тя все още искрено вярваше, че те с Рурик й мислят лошото. Нещо повече, всъщност в момента тя се предлагаше като жертвено агне, за да бъдат освободени сестрите й. След всичко, което й бе казал, това беше абсурден отговор. И въпреки това, от позицията на по-силния, Брандър наистина й се възхити.
— Не, не. Слушай, момиче! Тук сме с миролюбиви намерения — обясни той, като се опитваше да прикрие нетърпението си. — Как мога да те убедя в това? — попита Брандър след няколко секунди, когато тя продължаваше да мълчи и да стои със затворени очи.