— Значи не ти харесвам — каза тя потиснато. — Видя ме гола и вече не ме искаш.
— О, скъпа Мира, това не е вярно — увери я той и я притисна нежно, но силно. — Точно защото те намирам за очарователна, сега искам да се успокоя. Глупаво дете! Ти си като опияняващо вино от най-добро качество, което мъжът пие на малки глътки. Иска ми се да те изпия жадно и алчно, преди някой друг да поиска да отпие и една капка. Но кракът ми отново започна да кърви, а ти си точно в това опасно състояние, което ме молеше да избегна… Направи избора си утре, любов моя. Искам да съм сигурен, че не виното е решило тази вечер съдбата ти вместо тебе.
— Тогава защо… защо направи това за мен?
— Защото не искам да се страхуваш повече от това, Мира. Безпокоя се за тебе, понеже виждам, че винаги, когато поискам да те целуна, пред очите ти се изправя образът на онзи ужасен насилник норс. Исках да ти покажа… да, точно така, да те науча да правиш разлика кога те докосват, за да ти причинят болка, и кога — да ти доставят удоволствие.
— Аха. Успя да го постигнеш — потвърди Мира и си помисли, че той може би беше прав, че прекъсна любовната им игра точно в този момент. — А какво ще стане, ако… ако до утре вечер успеем да намерим и спасим сестра ти? Нима ще ме върнеш на моите родители и ще позволиш да ме дадат на Мак Кугън?
— Е, не е едно и също, нали? Той иска да се ожени за теб, не да те отвлече.
Тя стисна устни и отново се почувства отхвърлена.
— За мене е все едно, уверявам те. — Вече бе стигнала толкова далеч — да признае на Брандър, че го обича. Досега не бе казвала това на никой мъж. Жадуваше да разбере защо той се държи толкова неясно.
— Само защото искаш да се отървеш от него ли дойде при мене, Мира? За тази цел има достатъчно други мъже в Ерс.
— О-о-о! — изпъшка тя и очите й се изпълниха с отчаяние. — Промених решението си. Мисля, че ще приема предложението ти да те ударя! Как можеш да смяташ, че искам само да те използвам, след всичко, което направих за тебе и екипажа ти?
За нейна изненада той само се засмя на този водопад от думи.
— Не мисля така. Съвсем не. Просто искам да си сигурна в решението си. Това решение е важна стъпка, особено когато трябва да решиш да останеш с човек, който не е сигурен дали отново ще се върне на сушата, или ще остане в морето. Ние, норвежците, имаме зла съдба, по-страшна от смъртта. Трябва добре да знаеш това, ако останеш с мен. Питам се дали този твой Бог, когото почиташ, няма да те възпре в любовта ти към мен.
Мира го изгледа втренчено, после легна по гръб. Взряна в звездното небе, тя обмисляше думите му.
— Ще ми бъде много по-лесно да реша, ако съм сигурна в твоите чувства.
— Не. От мига, в който те срещнах, пожелах да те спечеля. Но крайното решение трябва да бъде само твое. Утре на разсъмване, след като вземеш решението си, ще ти кажа какво чувствам аз. Но не по-рано.
Блар О’Фейл се събуди от гласа на пазача пред палатката на Мак Кугън. Надигна се от постелката си близо до тази на военачалника, и още сънен тръгна към прага. Дръпна навътре платнището, закриващо входа, и излезе навън, където грееше утринното слънце.
Изохка, като видя човека, изправен до пазача.
— Какво има, за Бога? Мислех, че трябва да дойдеш едва утре — каза той и поглади кожата върху ръкава на дрехата си. После си спомни за състоянието на Мак Кугън, приближи се до палатката и спусна надолу платнището.
— Дойдох да разбера как е минало нападението на лагера на викингите — отговори отец Лон, недоволен от нелюбезното посрещане.
Блар продължи да мърмори неясно.
— Благодарение на тебе мина много добре — отговори накрая. После за изненада на духовника му обърна гръб и тръгна към палатката.
— Почакай — извика Лон и го хвана за ръката. — Не съм изминал целия път от манастира до тук, за да на уча само това! Какво се случи, тъпако? Мама и татко добре ли са?
Брат му изръмжа:
— Аха. Разбира се. Очистихме най-малко трима от норвежците.
— Ти ли ги очисти?
Блар се ухили:
— Не. Просто ги изтикахме в морето. Бяха принудени да оставят всичко. Не пропуснахме да запалим изоставения багаж. Така че едва ли ще се осмелят да напра вят нов лагер. А сега ти желая всичко най-хубаво, отче. Трябва да си доспя.
Блар очакваше, че е сложил край на досадния разпит но отецът отново го дръпна назад.
— Какво се е случило с врата ти? Май е одраскан.
Продължавайки да ръмжи, Блар вдигна ръка и прокара два пръста по врата си. Усети слаба болка от драскотината. Предишната нощ онази проклета жена от племето на норвежците, изглежда, бе успяла да разкъса кожата му с ножа си, но това не го вълнуваше сега.
— А, нищо, драскотина. Ние, воините, не обръщаме внимание на такива дреболии за разлика от духовниците. Хайде, отивай си сега, братче, защото нямам какво повече да ти кажа.