Тя помълча още малко, след което кафявите й очи отново се отвориха, този път премрежени от сълзи.
— Като ни пуснеш да си отидем, господарю. Сигурно ще умра от страх, ако ме задържиш още малко.
Даже и да не беше разбрал, по очите и гласа й той почувства, че говори истината. В този момент бе поставил ръката си на гърдите й и усети, че сърцето й бие до пръсване. Сякаш не я държеше друго човешко същество, а около нея се бе увило някакво морско чудовище. Без да се колебае, Брандър я пусна, прибра оръжието си и просто я остави да избере сама дали да избяга или да остане.
— Луд ли си? — изкрещя Рурик на норски, като продължаваше да държи другите две момичета. — Тя ще изтърчи и до един час ще доведе цяла армия.
— Nein. Грешиш! — предпазливо възрази Брандър, като понижи глас.
Момичето отстъпи на безопасно разстояние и започна заднешком да се отдалечава.
— Не забравяй, че все още държиш сестрите и. Освен това ако припадне от страх в ръцете ми, техните воини ще се забавят още повече. Не, не — продължи той, като шепнеше умиротворяващо.
Без да откъсва поглед от бившата си пленница, Брандър отново заговори на ерски:
— Мисля че тя ще остане още малко, за да чуе какво ще й кажем. И ще научи, че ние, по всяка вероятност, сме потомци на нейния род, че сме синове на Елана Мак Айл, братовчедка на тяхната сънародничка Киарда, и сме дошли тук да се заселим, а не да воюваме.
Като чу имената на Киарда и Мак Айл, очите на момичето светнаха и Брандър се хвана за това. За нея вече бе късно да се преструва, че не ги познава. По очите й разбра как думите му потъват дълбоко в съзнанието й и почувства, че най-накрая бе постигнал целта си.
— Как ти е името? — чу се той изведнъж да пита толкова тихо, че момичето разбра, че въпросът му е предназначен само за нея.
Първата й реакция бе да сключи вежди, сякаш искаше да покаже, че е изненадана. След това сведе поглед към краката си, този път, изглежда, повече от свян, отколкото от страх.
— Мира.
Брандър едва доловимо се усмихна.
— Мира — повтори той толкова внимателно, сякаш галеше с глас звуците на името й. — Радост. Името ти означава радост, нали?
Тя се усмихна с крайчеца на устните си въпреки усилието да се владее. Погледът й обаче остана сведен надолу, сякаш не можеше да издържи неговия.
— Да.
— Чудя се… дали това име ти подхожда — продължи Брандър и усети, че започва да го обзема някакво странно, необяснимо чувство на неудобство. — Защо твоите родители не са ти дали име, което да говори за руменината на дивите рози или дълбочината на тъмните ти очи?
Тя сви рамене. Брандър някак си разбра, че трябва да престане да говори. Той отмести поглед от нея и се обърна към брат си с молба да освободи другите момичета.
— Не трябва — възрази Рурик и му хвърли бърз поглед, сякаш още веднъж искаше да оспори здравия му разсъдък.
Брандър му кимна уверено.
— Ja. Трябва. Нали им казахме всичко! Или имаш и нещо друго да добавиш?
Рурик сключи вежди, сякаш претърсваше ума си за отговор. Замисленото изражение на брат му го озадачи и той се чудеше какво има предвид. Нямаше и съмнение, че от тях двамата Брандър имаше по-голям опит с жените. И именно поради тази причина той не можеше да разбере кое точно, кой поглед или реплика от страна на момичето бе накарало брат му да повярва, че по някакъв начин те сега са наясно с обитателите на съседното укрепление.
— Nein — отговори той колебливо, като продължаваше да гледа проницателно брат си с присвити очи.
— И ако сега се покажем благосклонни — Брандър нарочно продължи на норски, — няма ли и те да ни отвърнат със същото? Би ли могла, красива лейди, да им предадеш всичко, което ти казахме? Не усети ли със сърцето си, че никога не съм имал намерение да те нападам и да те плаша, че по-скоро бих умрял, отколкото да направя това? — добави той, като отправи дързък поглед към Мира.
Гърлото й беше пресъхнало и тя шумно преглътна в настъпилата изведнъж тишина на слънчевото утро. Когато Рурик пусна сестрите й, тя протегна ръце, за да ги поеме, като не сваляше очи от Брандър.
Притисна ги в прегръдките си и обви ръце като майка над тях. После прехапа долната си устна, сякаш се разкъсваше от това, което искаха от нея, и се обърна да си върви.
Отдалечиха се с бърза крачка. Не тичаха, но беше ясно, че нямат намерение и да се бавят. Само пред секунди бяха петима, събрани от случая на среща, която имаше важно значение — три сестри от народа на ирландците и двама братя викинги. У Брандър обаче остана усещането, а същото подозираше и Мира, че в действителност са били само двамата.