Астрид кимна, защото наистина бе разбрала. И в интерес на собственото си оцеляване, до завръщането на свещеника, когато щеше да й осигури по-голяма надежда за освобождение, реши, че трябва да бъде много кротка.
Когато се събуди, Мира усети, че е замръзнала от студ. Разтвори широко очи и погледна загасналия огън. Не се бе събудила като всяка друга сутрин в родната си колиба. Кой знае защо бе спала на открито; очите й оглеждаха наоколо, докато се спряха на загоряла от слънцето мъжка ръка, която я прегръщаше.
Господи, къде и с кого беше тя, изстена вътрешно. В първия миг, преди да успее да си припомни всичко, помисли, че може да е била отвлечена от укреплението. Но не. Май не беше така. Тя познаваше мъжа, който лежеше до нея. Дори да беше отвлечена, тя го познаваше и обичаше, и бе избрала да бъде с него по този начин… По този начин. Господи, под плаща, метнат върху нея, тя беше съвсем гола!
Къде бе туниката й? Паника обзе Мира. Къде ли я беше оставила? И колко ли надалеч трябваше да протегне ръка, за да я достигне и облече?
Наоколо я нямаше. Започна да шари с ръка по земята и в този миг ръката на Брандър я притисна надолу.
— Мира — долови тя тихия му сънен глас.
— Да?
— Не ставай. Остани още малко при мен, моля те.
Тя съвсем нямаше намерение да става, макар че не му го каза. Но едно е да седиш без дрехи край пламтящия огън, а съвсем друго е да си гола под избледняващото звездно небе.
— Намери ми туниката, мили — отговори тя с треперещ от студ глас.
Той я притисна, горещият му дъх заля с топлината си ухото й и познатите вече вълни започнаха отново да заливат онези безименни части от тялото й, които той бе галил през нощта.
— Добре де. Ще остана още малко. Само че недей… нека да не правим онези неща като през нощта.
— Е, как беше? Ти, плахото момиче, и аз, верният слуга, от когото така се страхуваше, постигнахме толкова много под тъмното небе — продължи той, като я целуваше по врата. — Честно казано, не ми се иска да изгрява слънцето.
— О, Господи, и на мене — призна тя, стоплила се в прегръдките му и доловила нежната подкана в гласа му. Наистина желаеше отново да потъне в забравата на любовните му слова. — А братята ти? — напомни му след малко.
— Братята ми ли? — повтори той разсеяно, замаян като нея от потока целувки, с който покриваше врата й.
Тя тихо се засмя.
— Да. Не ги ли помниш? Май се наричаха Рурик и Ланг.
Опрян на лакти, той отново започна да гали гърдите й.
— Вярно. И какво?
— Ами вече се съмва и е време да дойдат при нас, не мислиш ли?
Той заговори разпалено, сякаш продължаваше от там, където бе спрял миналата вечер:
— Ще ги почакаме да дойдат. Но за Бога, Мира, ако си решила да се върнеш при твоето семейство, може би това са последните ни минути заедно. Разбираш ли?
Тя обърна лице към него:
— Това, което наистина разбирам, е, че ти и твоят ранен крак очевидно днес се чувствате по-добре.
Хапливата забележка го накара да се отдръпне леко от нея. После прехапа устни, обмисляйки нещо.
— Аз обаче няма да забравя това, което се случи между нас… Няма да забравя твоето тяло, осветено от огъня — обясни той със сериозен глас.
При тези думи Мира сведе поглед. Той протегна ръка, повдигна брадичката й и тя трябваше да го погледне в очите.
— Не искам да го забравя. Ще го запазя в паметта си завинаги. Надявам се, че и ти — продължи той.
— О, Брандър. Но аз… не зная — каза тя и усети, че на светлината на зараждащия се ден става хладнокръвна и самоуверена и че не изпитва нищо друго освен неудобство. Една част от нея си даваше сметка, че е лудост да се окаже в такова положение. При това без знанието на родителите й! Но не изпитваше чувство на вина и в прегръдките на този норс й беше много добре — Знам само, че се съмва и трябва да тръгваме час по скоро, ако наистина искаме да намерим сестра ти.
— Така е — каза той сериозно и измъкна ръката си изпод нейната, после седна и потърси туниката й. Просто мислех, че нещата между нас се промениха. Има напредък.
Придържайки с дясната си ръка наметката към гърдите си, Мира протегна към него лявата.
— Разбира се. Допускаш ли макар и за миг, че бих могла да позволя на някой друг това, което миналата нощ? Особено след като бях нападната от наши хора?
На лицето му се изписа изражение, което означаваше, че той приема думите й.
— Не. Предполагам, че не.
— Естествено.
Той я загледа за няколко мига, после стана да потърси дрехите й. В очите му Мира успя да прочете много въпроси. Как може да пита, без да задава въпроси? Как може да тръгне и да се преструва, сякаш миналата нощ, последната и единствената, в която се опознаха, нищо не се е случило? Той бе решил да остави отговорите на тези въпроси на нея и да не обсъжда чувствата й, преди да настъпи моментът на раздялата. Но Господ да й е на помощ, колко много казваха и без думи сините му очи! Те бяха като две дълбоки езера, изпълнени с детска молба и страх от загубата.