— Съвсем сигурен ли си, че не трябва да се чувствам задължена към вас? — срамежливо попита тя. — Нали някой ще трябва да бъде длъжен да се ожени за мен, както каза преди малко?
Той протегна ръце и я притегли в прегръдките си.
— Не, Мира, разбира се, че не. Нямах предвид буквалното значение на тази дума. Само исках да обясня на братята си, че хората от твоето племе очакват в такива случаи някаква отговорност. Но, честно да си кажем, всички знаем, че един мъж може да прави каквото поиска с жена, която е откраднал, и не е „длъжен“ да се ожени за нея. Макар че, що се отнася до мен, аз го искам, стига да решиш да останеш.
Тя се притисна силно към него, поласкана от думите му.
— Но ние трябва да се оженим по християнски. И ти трябва да приемеш нашата вяра, разбираш ли — каза весело тя и се отдръпна да чуе отговора му.
Той предъвка устни, сякаш обмисляше това.
— Е, както искаш, любима. Не ме е много грижа за тези неща. Така че можем да се оженим където и както решиш.
— Наистина ли?
Той не можа да потисне усмивката си при нейния внезапен детски възторг. По дяволите, жените, от които и земи да бяха, държаха толкова много на церемониите.
— Наистина — отговори той и се опита да се прикрие, за да не си помисли тя, че й се присмива.
Ръцете й отново го обвиха и притиснаха с всичка сила.
Сега, уверена в неговата любов, Мира си даде сметка, че това е била нейната цел от самото начало.
— Тогава да отидем при братята ти да им съобщиш това — звънко каза тя. — За да престанат да ме гледат толкова подозрително, а да ме приемат като сестра.
Тя се опита да стане, но Брандър я дръпна обратно надолу.
— Не мисли сега за тях — каза той подканящо. — Нека първо прекарам няколко мига насаме с годеницата си.
Мира не се възпротиви. Макар да се боеше, че Рурик или Ланг могат всеки миг да се приближат и да ги видят, тя се остави на неговите целувки.
Отначало езикът му си играеше с устните й сякаш в очакване на разрешение за нещо повече, и го получи. Замаяна от току-що полученото обещание за женитба, тя му позволи да я повали на земята и прие ласките на трепетните му ръце с всяка част от тялото си, която той бе милвал миналата нощ.
— Брандър — прошепна тя след малко, успяла въпреки неговата тежест да достигне с устни ухото му. — Брандър, моля те, чуй ме.
— Какво? — попита той по-скоро с нетърпение, отколкото рязко.
— Това може да почака до след вечеря, нали?
Той се повдигна така и погледна лицето й.
— Защо? Гладна ли си?
Тя се усмихна на себе си.
— Разбира се, че не. Не още. Само си помислих, че би било по-учтиво да се върнем по-бързо при братята ти и да им обясним всичко. И тогава, след вечеря, ще запалим отново два огъня — добави тя и кокетно повдигна вежди.
Той въздъхна измъчено и се претърколи настрани.
— Искам да кажа, че не сме просто животни, скрити в гората.
— Говори само за себе си, драга — измърмори той под нос.
Мира отново му се усмихна закачливо, стана и приглади туниката и косата си. После му подаде ръка.
— Хайде, да отидем и се помирим с тях.
Брандър пое подадената ръка, но се постара да не отпуска цялата си тежест в ръцете й и, докато ставаше, се подпря на близкото дърво.
— А как е кракът ти? — попита тя съчувствено.
Той закачливо се подсмихна:
— След вечеря ще се чувства много по-добре, мила, уверен съм.
Вечеряха сушено месо, хляб и вино, което хората на Мира бяха изпратили с Рурик и Ланг. Казаха на братята, че Мира е решила да остане заедно с тях, докато намерят Астрид. Тогава Брандър им съобщи и решението си да се ожени за нея.
При тази новина Рурик изръмжа, Ланг обаче изглеждаше по-смутен и измърмори нещо подобно на благопожелания. После Рурик и Ланг взеха някои вещи и се отдалечиха да си запалят огън на друго място.
— Не се зарадваха — прошепна Мира.
— Все още са изненадани — обясни Брандър.
— Но защо? Нали знаят, че рано или късно ще е вземеш жена от племето ерс? Нали в деня, в който срещнахме, ми каза, че няма да вземеш жена от твоето племе.
— Така е. Но сигурно са си мислили, че ще почакам, докато нещата се изяснят. Надявам се, че си съгласна, че това не е най-подходящото време за женитба.
— О, Брандър, те ме мразят — изстена Мира. — Рурик — защото му издрах лицето оная сутрин, а Ланг — заради Рурик.
Макар че на Брандър му се искаше да се изсмее на детинските й тревоги, той се въздържа, за да не я обиди. Думите й бяха наистина комични, но той усещаше, че момичето се засяга от покровителственото му отношение към нея.
— Не, те не те мразят, мила — отговори той и я прегърна. — Просто са много ядосани на вашите войници заради отвличането на Астрид и заради отказа на хората ви да помогнат за спасяването й. А ти за съжаление си единственият човек, върху когото могат да стоварят яда си.