Глава 2
Рурик погледна брат си и направи подигравателна гримаса.
— Име, което говори за руменината на розите или за дълбочината на тъмните ти очи… — цитира той, когато момичетата се бяха отдалечили достатъчно, за да не могат да го чуят.
Брандър усети как бузите му пламнаха.
— Ти какво щеше да кажеш на мое място? — сопна му се той. — Не те видях да се опиташ да кажеш дори една дума на техния език, за да ми помогнеш.
При тези думи той се обърна и тръгна в посоката, от която бе дошъл.
— Оттук не е толкова стръмно — извика брат му след него.
— Знам. Искам нещо да погледна.
Както и очакваше, Рурик го последва. Леко задъхан, той се изравни с него и започна внимателно да попива окървавената си дясна буза с ръкава на туниката си.
— Не мислиш ли, че прекали с любезностите към момичето, като имаш предвид какво направи с лицето ми?
— По-добре тя върху лицето ти, отколкото цялата им армия срещу всички нас.
— Ja. Предполагам — призна той след няколко секунди.
— Погледни там. Една от кошниците с ягоди — посочи Брандър, като стигнаха южния склон на скалата, спусна се надолу до издатината и се наведе да я вдигне. — Виж. На дръжката има лента като онези, които бяха заплетени в косата на най-малкото от момичетата.
Загледа се в кошницата и се усмихна, а брат му разбра, че срещата и обстоятелствата вече го забавляваха неудържимо.
— Мили, малки, горски нимфи.
Рурик протегна ръка, за да му помогне да се изкачи обратно, така че да се върнат на другата страна и да се спуснат по-лесно.
— Nein. Направиха ти такова впечатление само защото цяла сутрин се карахме с Астрид.
Брандър прие помощта на брат си, като хвана дясната му ръка и се изкачи обратно на върха.
— Дали ще се върнат за нея? — попита Рурик, загледан в кошницата, която сега висеше на рамото на брат му.
Брандър сви рамене.
— Може би. И ако се върнат, тя ще ни даде повод пак да поговорим, но този път ще бъде в моите ръце.
— По-добре да я напълниш със злато и да им я върнеш. Не съм толкова сигурен в добрите им намерения, колкото теб. Наистина ли мислиш, че няма да кажат за нас на техните хора?
Брандър поклати замислено глава.
— Nein. Можеш да бъдеш сигурен, че ще разкажат за нас надълго и нашироко. Но дано споменат и за мама, за Киарда и за кръвната ни връзка. Ето защо говорих за дивите рози и за дълбоките тъмни очи.
Рурик критично примижа и когато тръгнаха отново, започна да изучава брат си с крайчеца на окото си. Обикновено норвежците избягваха да се занимават с хубави жени в присъствието на другите, така че не можеше да прецени колко добър е станал Брандър в тази работа. Времето щеше да покаже.
Мира стисна с ръка рамото на Кейлин, когато тя понечи да хукне напред. Все още бяха много близо до викингите и не мислеше, че ще бъде разумно да бягат.
— Но нали трябва да избягаме от тях? — учудено попита Кейлин, когато продължиха спокойния си ход.
Мира положи големи усилия, за да не покаже обърканите си чувства. Коленете й трепереха и се страхуваше, че всеки момент ще припадне. Но все пак намери сили да продължи. Не изпускаше момичетата, не толкова за да ги задържи да не хукнат, колкото заради собствената си нужда от физическа подкрепа. Беше разтърсена и дълбоко развълнувана, и знаеше, че ще минат дни, може би седмици, докато се съвземе от случилото се.
— Ако побегнем, ще помислят, че искаме да ги издадем — скара се тя. — Не разбирате ли? Те ни пуснаха да си вървим, Кейлин. Защо ще го правят, ако искат пак да ни хващат?
Кейлин сви рамене и тръгна в крак със сестра си.
— Наял Мак Куган е висок колкото тях, нали Мира? — внезапно забеляза Брияна, като наруши настъпилата тишина. В гласчето й, високо като на всички петгодишни деца, прозвуча истинска гордост.
— По-висок е — намеси се Кейлин. — Не си ли съгласна с мен, Мира? Много по-висок.
Мира вече бе потънала в размисъл и си припомняше всичко, което току-що се бе случило, всеки жест и всяка дума на тези мистериозни натрапници. От изумление не бе посмяла да погледне в очите нито един от тях. Погледът й се бе спрял за по-безопасно върху корема на този, който я бе заговорил, и ясно си спомняше бялата туника и черната препаска с ножницата. Не бе вдигнала очи през цялото време, докато той се извиняваше, и бе доловила и почувствала как самата му същност се надига някъде дълбоко в него и се устремява към нея. Той я бе молил като дете за симпатия и разбиране.
Тя леко поклати глава. Това бе лудост! Той беше огромен и страшен, много по-як от който и да е от местните войници на краля. Въпреки това всичко, което си спомняше за него сега и щеше да запомни и за в бъдеще, бе невероятната учтивост и топлината на последните му думи.