Той изумено възкликна.
— Но това е нещо свещено, как можеш да си толкова неопитна? — попита той, придърпа я към себе си и зашепна в ухото й: — Какво, мислиш, ти направих миналата нощ?
— Не беше това — отвърна тя. — Искам да кажа, не с толкова голямо нещо.
Той продължаваше да се чуди.
— Може да ти се стори чудно, любов моя, но повечето жени в това отношение са толкова големи, колкото и мъжете.
— Не може да бъде.
— Но как можеш да знаеш това, след като не си опитвала?
За негова изненада в този миг тя не се опита да се отдръпне, напротив, притисна се още по-силно към него и сложи брадичката си на дясното му рамо.
— Ще бъде ли както миналата нощ? — настоятелно попита тя с примирен глас.
Той се усмихва в тъмнината.
— Да. Почти. Някои момичета даже намират, че е още по-хубаво.
— Добре — прошепна тя след малко, — тогава сигурно ще трябва да опитам.
Той прехапа устни, за да не се разсмее на глас. За нищо на света не желаеше да я разочарова в този миг.
— Да, като твой бъдещ съпруг и аз мисля, че трябва да опиташ.
— Добре — заяви тя, дръпна се настрани и с хладнокръвна решителност започна да сваля туниката си.
Поне за това не се налагаше да я убеждава, помисли той с облекчение. Но след малко почти съжали, че облече отново панталоните си.
Тя отново се отпусна до него и той я целуна. Устните му докоснаха дясното й слепоочие, после продължиха своя път към ухото, към очакващата ги уста.
— Обичам те Мира — прошепна той с устни върху бузата й, докато ръцете му обхождаха овала на гърдите и бедрата й. — И се надявам да разбереш както съм разбрал аз, че ще можеш да понесеш всяка болка и всяка болка и всяка загуба докато сме заедно. Зная, че желанието ти е да бъдем венчани от някой от вашите духовници Съгласен съм с това, разбира се. Но искам да знаеш че се ожених за тебе още в мига, в който очите ми срещнаха твоите. Мъжът може да познае по очите предназначеното за него момиче. За мен това момиче си ти.
Той пое дълбоко дъх и докосна мястото, където се съединяваха бедрата й, там, където бе стигнал и миналата нощ. Ако тя бе жена малко по-опитна в тези неща, може би милувките с устни и пръсти биха отнели по-малко време. Но тя се боеше до дъното на душата си от това което трябваше да се случи, и затова той трябваше да бъде по-милостив към нея. При това желанието го изпълваше до такава степен, че не можеше да отлага повече. И така, той разтвори с едната си ръка бирата й и полека започна да навлиза с другата си ръка в нея. Следеше за нейната реакция. Стараеше се да сдържа нарастващото си желание след толкова седмици на любовно лишение и да долови всеки звук на притеснение от нейна страна.
Звук, слаб като писък на мишле, достигна до дясното му ухо, което беше най-близо до лицето й. После за голямо негово облекчение се разнесе стон на несъмнено удоволствие и той разбра, че неговите думи и търпеливо отношение я бяха покорили, бяха направили най-накрая това сладко момиче негово.
Глава 15
Отец Лон успя да се върне в лагера на Мак Кугън едва след два дни и за негово облекчение брат му, Блар, го посрещна с известието, че викингската пленница е жива и здрава в затвора си.
— Получих разрешение от абата да я заведа в манастира още днес — обясни Лон тихо, докато вървяха към палатката на Мак Кугън. — Да се надяваме, че твоят началник също ще бъде толкова сговорчив.
— Разбира се, че можеш да опиташ да го убедиш — отговори брат му също тихо. — Но трябва да те предупредя, че Наял става все по-ядосан от факта, че брат й още не се е появил.
Лон преглътна тежко. През тези два дни бе мислил само за това как да вземе Астрид от военния лагер и да я заведе в манастира. На фона на скучната работа по преписването на ръкописи това негово желание се бе превърнало в главна задача. Не можеше да спи и прекарваше доста време в среднощни молитви за успешното изпълнение на плана си.
Но сега, сега, когато вече беше пред палатката и след миг щеше да застане очи в очи срещу нея, изведнъж се почувства неудобно. Сякаш бе един от първите християни, които е трябвало да се изправят пред римския трибунал. Ръцете му се навлажниха, гърлото му пресъхна и в този момент пред погледа му се очерта някакво странно видение: Мак Кугън, възседнал някакъв голям сандък, като на най-високия трон в света, белеше ябълка.
— Е, какво, отче, май че не можеш да живееш дълго без нас — поздрави Наял нелюбезно.
Лон се изсмя нервно.
— Сигурно е така, сир. Много съжалявам.
Все още без да поглежда посетителя, военачалникът изведнъж остава плода до себе си и се наведе, за да изчовърка нещо от сандала си със същия нож, с който току-що беше белил ябълката.