Отначало Лон допря юмрук до устата си, отново преглъщайки затруднено. В духовните среди бе свикнал на други отношения — при църковните диспути много голямо значение имаха такива начини на поведение като покашлянето или скърцането със зъби. Поради това Лон изобщо не можеше да свикне с грубостите на Мак Кугън и хората му.
— А, не се извинявай — отговори Наял с усмивка и отново се зае с ябълката. — Може би това означава, че започваме да ти ставаме все по-симпатични.
Изобщо не беше така. Но нямаше защо да му го казва. Вместо това Лон заяви:
— Наистина, сир. Днес не съм дошъл да спасявам души, а да те отърва от една неприятност.
Мак Кугън го погледна много изненадано.
— Каква неприятност.
— Тази, при която преди две нощи се опитаха да отрежат главите на тебе и на помощника т … Имам предвид жената-викинг — продължи Лон, като видя изумлението в погледа на Наял, — аз и абатът на нашия манастир се надяваме, че ще ни разрешиш да те отървем от нея за известно време. Ако я заведа в манастира, тя повече няма да представлява заплаха за тебе.
— Тя не е никаква заплаха — отговори Мак Кугън, отхапа един-два пъти от ябълката и я захвърли на земята. — Просто я държим вързана като диво животно в палатката на брат ти и изобщо не чуваме и звук изпод парцала върху устата и.
— Точно това имам предвид — отново започна Лон. Такава жена, явно привикнала на тежка работа и силна храна, скоро ще залинее и ще умре при такива условия. И ти ще трябва да поемеш върху съвестта си греха на безпомощната й душа. А ти навярно не желаеш да стане така.
— Може и да не желая — съгласи се Мак Кугън с половин уста. — Но брат ти трябва да ти е казал, че я пленихме с цел да подмамим братята и. И при това положение няма никакъв смисъл да идва с тебе.
Лон вдигна рамене.
— Да но от друга страна, братята й няма откъде да разберат, че е тръгнала с мен, нали? Освен това, когато и да нападнат вашия лагер, ти ще можеш по-добре да съсредоточиш всички сили в битката, вместо да мислиш, че биха могли да я отвлекат.
Военачалникът се наведе напред, сложи лакти върху коленете си и подпря брадичка на дланта си.
— Тя е моя, не забравяй, отче. Аз я откраднах съвсем честно и почтено.
— Да Така е, сир. Ще можеш винаги да си я получиш обратно. Ние предлагаме просто да я скрием на по-добро място. После, когато пожелаеш да я видиш, обещавам ти, че ще установиш, че е сговорчива след възпитанието на Светата майка Църквата. А засега тя не е нищо повече от една дива котка.
— Я ми кажи какво толкова ти е притрябвала тази дивачка? — попита Мак Кугън настоятелно. Макар че явно се бе заинтересувал от предложението, все още искаше да поспори с духовника.
Лон не успя да отговори нищо друго, освен да повтори това, което беше казал на Блар:
— Защото вярвам, че ти ще се окажеш по-милосърден от викингите, ако съумееш да сдържиш гнева си и да не убиваш момичето.
— Защо?
— Защото обикновено норвежците не отвличат нашите жени и деца при нападенията си. Изглежда съвсем логично и ние да не правим това по отношение на техните.
За изненада на Лон домакинът само отметна глава назад и се изсмя, сякаш това, че някой може да си направи труда да съчини такива приказки, му беше много забавно.
— Добре, тогава. Взимай я, щом искаш. Тя ни създава само грижи… Но само при условие, че ще остане здраво вързана, докато не я заключиш зад здравите стени на манастира — добави той, внезапно станал сериозен. — Ако я оставиш да избяга, ще си имаш работа с моя гняв!
— Няма, за нищо на света няма да позволя това да се случи, сир — заяви Лон, гледайки военачалника право в очите.
— Радвам се — отговори Мак Кугън със студен поглед и Лон се убеди, че беше успял.
— И още нещо — започна полека духовникът.
— Какво?
— Бихте помолил ти и Блар да запазите в тайна това, защото според нашите правила в манастира могат да влизат само християни, а новината, че става дума за чужденка, при това жена, би могла да внесе смут в кръговете на духовенството.
Мак Кугън отегчено кимна.
— Добре де. Изобщо няма да говорим за това, нали, Блар?
— Да предводителю — бързо го увери братът на Лон.
— Моите благодарности за всичко, уважаеми господа. — При тези думи отецът си тръгна. Но след малко, припомнил си за зестрата на Астрид, се спря и отново се обърна към военачалника. — Остана още нещо — започна предпазливо той, като си даваше сметка, че шансовете му да успее вече са по-малки.
— Стига толкова — извика Мак Кугън и го заплаши с пръст. — Това ти е вече второто „нещо“, отче. Предупреждавам те, че си имам и друга работа.
Лон усети, че езикът му се парализира.