— Момичето казва, че вие сте взели, не… донесли, донесли сте тук и зестрата й, сир.
— Е, и какво?
— Мисля си… дали няма да е по-добре да скрием и нея на по-сигурно място?
— Не — сухо отговори Мак Кугън. — Стига ти и момичето. Няма защо да се ангажираш и с такава отговорност: зестрата може да подмами крадци. Освен това кажи на твоя абат, че хората ми са достатъчно надеждни, за да могат да отговарят за кралските съкровища. Нямаме нужда от помощ в това отношение.
Лон преглътна тежко при тези остри реплики. Твърдостта в думите на Наял бе несъмнена и показваше че е безсмислено да говори повече по тоя въпрос.
— Разбира се, сир, че е така. Извинявам се, ако тази моя молба е прозвучала сякаш и абатът, и аз се съмняваме в това.
— Тръгвай сега — заповяда Мак Кугън и му махна с ръка покровителствено. — Тръгвай, преди да съм си променил решението и си отидеш без момичето.
Лон веднага се подчини.
За негово облекчение Блар го последва. Без да каже и дума, той поведе Лон към палатката си. Още веднъж Лон се трогна от неговата съпричастност.
— Защо ти трябваше да говориш за зестрата? — попита Блар с тайнствена усмивка, когато стигнаха до палатката. — Мислех си, че си наясно, че не трябва да говориш с Наял за такива свещени за него неща, като златото.
— Момичето си го иска. Нали, Астрид? — попита Лон, поглеждайки към мястото, където тя продължава да лежи, плътно овързана, близо до леглото на Блар.
Тя кимна, колкото бе възможно.
— Добре — отвърна Блар и потърка ръце, все едно че измиваше от тях всякаква отговорност. — Обясни й, че не може да си го получи, братко. Това ще бъде твоята първа стъпка при посвещаването й. И, разбира се, желая ти всичко най-добро при тази жалка ситуация — завърши той и се обърна с гръб към Лон.
След това с недобър смях, сякаш изпитваше садистично удоволствие да види брат си подреден по този начин, излезе от палатката.
Още повече изнервен от това, Лон известно време остана загледан в платнището при отвора на палатката. После си пое дълбоко дъх и пристъпи към пленницата.
— Добро утро — поздрави той и коленичи, за да махне парцала от устата й.
— Добро утро — отговори Астрид с леко пресипнал глас, което без съмнение се дължеше на неколкодневното принудително мълчание.
— Дойдох да те отведа в нашия манастир — каза той направо.
Тя понечи да седне, Лон протегна ръце да й помогне и много се изненада от това колко много тежеше тя. Мак Кугън, въпреки всичките си недостатъци, може би беше прав да го предупреждава да не я развързва. И сега, когато усещаше в ръцете си огромната й тежест, си даде сметка, че сигурно лесно би се справила с него.
Тонът й бе учудващо решителен, когато произнесе:
— Няма да тръгна без зестрата.
Той дръпна ръцете си.
— Дъще моя, надявам се да се вслушаш в здравия разум. Животът ти е по-ценен от всякаква зестра. Поне аз така мисля. Бих искал и ти да бъдеш на това мнение.
— Не Никога — повтори тя и Лон си представи как, ако ръцете й не бяха вързани, в този момент щеше да ги кръстоса пред гърдите си.
— Но защо?
— Така!
— Какво така?
— Защото… защото без зестра никои мъж няма да иска да се ожени за мен и ще трябва да завърша дните си безродно — каза тя с треперещ глас.
Лон отново клекна до нея. Явно не бе очаквал да научи толкова скоро нейните мотиви; но определено се зарадва на това.
„Безродно“ — повтори си на ум с изумление. Как една жена с нейното телосложение можеше да се страда от такива неща? Не би могло да бъде заради страха че няма да може да се защити.
— Безродно? — повтори той на глас.
— Аха. Без обич — добави тя с някаква особена горчивина в гласа.
Лон кимна, вече разбрал.
— Да — обич.
— Аха Вие, духовниците, може и да не се нуждаете от това но на нас, норвежците, ни е нужна — увери го тя, макар че лично приемаше това повече като бреме, отколкото като необходимост.
Лон бащински постави ръка на раменете и.
— При всички случаи ти ще бъдеш обичана — каза той нежно.
Макар че Астрид беше трогната от неговия израз на чувства, беше достатъчно горда, за да го покаже.
— Но от кого?
— От Господа.
Тя го изгледа, все едно че бе луд.
— И какво хубаво има в това? Той не може да се ожени за мен, нали?
Отецът не се смути от този въпрос.
— Не. Разбира се, че не може.
— И не може да ме дари с дете?
При тези думи бузите на отеца се наляха с червенина, като че ли го бе ядосала с нещо. Но не разбираше с какво.
— Разбира се, че не — извика той.
— Че тогава за какво ми е?
— Дъще, нямаме право да питаме какво ще получим от Него. Но в момента, когато те видях, когато надникнах в сините ти като небето очи, разбрах, че Господ Бог ти е отредил по-добра съдба, отколкото да се оставиш да умреш в ръцете на Мак Кугън.