— Става ли така? — попита тя, обръщайки се към него с надежда.
Той кимна, но все още се колебаеше за нещо.
— Да. Така мисля. Но все пак… все пак опитай се да се прегърбваш колкото можеш повече.
По дяволите, за колко неща трябваше непрекъснато да внимава! Качулката — отгоре. Главата и раменете — надолу. Никакви приказки и никакъв вид, че може да чува. Всяка минута и всеки ден? Как можеше този човек да очаква, че тя ще запомни всичко това.
Май че не беше много лесна работа да изглеждаш като мъж, помисли си тъжно тя. През целия си живот я бяха упреквали за твърде мъжкото й поведение. Но сега, за нейно най-голямо учудване, тя се оказа в положение да не изглежда достатъчно мъжествена.
Глава 16
С уморена въздишка Астрид се отпусна на една скамейка в манастирската кухня. До огнището беше горещо, а освен това почти цял ден бяха работили с Лон на близката нива. Сега им бе възложена далеч по-лесната задача да приготвят вечерята и тя с нетърпение чакаше да се подкрепи с малко хляб и масло, които лежаха на масата пред нея.
Челото и гърдите й бяха мокри от пот и тя инстинктивно посегна да свали плътната качулка на дрехата си. В края на краищата бяха сами — тя и монахът, който отговаряше за нея; така че не виждаше нищо страшно в това. Помаха с ръка пред лицето си, за да се разхлади. После, чувствайки, че почти й прималява от глад, се пресегна и отчупи голям комат от изпечения хляб. Намаза го с масло и мед, после го натъпка в устата си и го задъвка, преди да го преглътне.
Лон готвеше риба със зеленчуци на огнището, обърна се и погледна през рамо какво прави повереницата му. В продължение на два дни и две нощи имаше чувството, че се занимава с една непохватница. Всеки път, когато си обърнеше гърба към нея, Астрид сякаш нарочно се забъркваше в някаква каша. Когато в първия следобед я заведе в скрипториума да работи, успя да събори две гърненца с много скъпо и ценно синьо мастило и да залее една от най-ценните за отеца книги, която той съхраняваше в дълбока тайна: ръкописите на Овидий за любовното изкуство!
При всяко ядене тя лапаше като кон; и ако при посещенията й в църквата осем пъти на ден Лон не беше достатъчно бдителен, сигурно щеше след това да намери под леглото й някой златен кръст или сребърна верига.
Той, разбира се, не мислеше за нея като за закоравял крадец. Всъщност, тя просто се изумяваше винаги, когато видеше нещо неизвестно за нея и, изглежда, бе решила да замести открадната й зестра със скъпоценности от манастира.
Лон се бе опитал да й обясни, че и двамата са заплашени от смъртно наказание, ако тези кражби бъдат разкрити. Но тя изглеждаше странно лекомислена и безстрашна; Лон започваше да си мисли, че е било много глупаво от негова страна да тръгне да я спасява от ръцете на Мак Кугън.
— Астрид! Какво правиш? — извика той, като я видя сега. Заряза готвенето и се втурна към нея. Веднага покри отново русата й грива с качулката.
— Ям — повтори тя невинно и го изгледа с предизвикателно потрепване на брадичката.
Той грабна малкото, което бе останало от парчето хляб, и го премести далеч от нея.
— Ядеш? При това със свалена качулка! Ами ако някой дойде и те види така?
— Много ми е горещо с качулката на главата — простена тя.
— Уповавай се на Бога, дъще! С твоето безразсъдство можеш да причиниш смъртта и на двама ни! Колко пъти вече ти казах, че не можеш да ядеш винаги, когато ти скимне! Трябва да чакаш да дойде времето за това, да бъде прочетена молитвата — както правим всички ние!
— Но аз умирам от глад! Мак Кугън и брат ти ми даваха да ям само по два пъти на ден, но там не умирах от глад, както тук в манастира.
— В името на небето, недей да викаш така — изсъска той, — някой може да мине и да те чуе! А и това, което говориш, са глупости. Не умираш от глад. Пък и каквато си яка, можеш да изкараш цялата зима, без да хапнеш нищо! Погледни вън ония бедни души, които трябва да храним заради лошата реколта, и ще видиш какво значи глад, лакомо същество такова!
Тя го погледна изпод качулката толкова ядосано, че той помисли, че Астрид ей сега ще побеснее и ще го разкъса парче по парче. Знаеше, че трябва да се бои от нея; но знаеше също така, че не бива да го показва. Бъдещето и на двамата зависеше от това тя да остане незабелязана и послушна достатъчно дълго време зад стените на манастира.
Той я изгледа в очите.
— И тези работи със скриването на икони в ръкавите — продължи той тихо. — Да не мислиш, че не съм забелязал? Да не мислиш, че не съм разбрал за кражбите, които вършиш, откакто си тук? Тук, на това място, където всичко принадлежи на всички. Където никой не притежава нищо лично, дори и молив.