— Да.
— Къде си се научила?
— В училище.
— На колко години си?
— На осемнайсет.
— Говориш ли други езици?
— Кушаилски — прошепнах.
Това беше майчиният език на луната ни преди ватийската окупация. Освен това, преди е бил и езикът на кралското семейство тук, в столицата. А сега, ако те хванеха да говориш на него, рискуваш да си навлечеш гнева на ватиец, ако е близо до теб. Ако те чуе дроид или член на стражата, шансовете да те пребият и да те хвърлят в затвора бяха високи. Според галактическия закон, те нямаха право директно да обявяват местен език за нелегален и всички народи, които обитаваха Андала, се гордееха с родните си езици. Но ватийците явно бяха решени да ни принудят да се откажем от тях, и особено от кушаилския, на всяка цена.
Надин изсумтя презрително.
— Имаш ли някакви развити умения?
Спомних си гласа на Хуснаин, когато ми каза да се упражнявам да пиша поезия. Видях баща си, приведен над растенията в парника ни, да ме учи как да присаждам дървета. Лицето на майка ми в кухнята, зачервено и потно, докато ме учеше да правя хляб. Не можех да затворя очи — не можех да се покажа слаба. Затова затворих спомените един по един, сгънах ги внимателно и ги прибрах в съзнанието си.
Поклатих глава отново. Не че това щеше да й направи впечатление. Надин опря длани на масата и се облегна назад, сякаш не ми вярваше. Не можех да преценя със сигурност дали й доставя удоволствие да ме разпитва и да наблюдава явния ми страх, но определено изглеждаше така. Когато не отговорих, тя също замълча и тишината се разпростря помежду ни.
— Няма значение, предполагам — каза тя накрая и се изправи. — Така или иначе, ще разберем истината. Покрий лицето й, Тала. Шивачката идва.
Тала побърза да прикрепи воал на главата ми. Скоро се появи една шивачка, която веднага започна да ми взима мерки. Значи щях да остана жива. Тази мисъл не ми носеше облекчение. Защо са ми нови дрехи? Пред кого щях да ги нося? И защо трябваше да крият лицето ми? Какво искаха от мен?
— Провери какъв е графикът на Агрон през идните дни — нареди Надин на Тала. — Наближава сезонът на баловете — възможно е да няма свободни часове цели седмици.
— Да, Ваше благородие — отвърна Тала с безизразно лице, упорито избягвайки погледа ми.
— Свободна си. Ще пратя да те повикат, когато стане време да я отведеш.
Тала излезе, без да ме поглежда. Малко по-късно я последва и шивачката. Стоях сама посред двора, докато Надин работеше над поредицата таблети пред себе си, като подаваше готовите на дроид, който стоеше зад нея. Когато влязох тук, беше ранно утро, но времето напредваше, докато продължавах да чакам да ме отпратят. Не ме отпратиха.
Часовете отминаваха, а сенките в двора се плъзгаха все по-дълги наоколо. Бях търпелива — свикнала бях на тежката работа около беритбата на плодовете в градината, която често се проточваше от изгрев до залез. Но скоро гърбът и краката започнаха да ме болят. Не бях спала и яла от резкия край на навечерието на пълнолетието и започваше да ми се вие свят, а воалът, който прикриваше лицето ми, стесняваше полезрението ми и ме караше да се чувствам дезориентирана.
Изведнъж сякаш дори бръмченето на дроида секна. Надин остави писалката си и изправи гръб. Последвах примера й и в следващия миг дворът се огласи от бързи стегнати стъпки. Надин стана от мястото си и ме подмина.
— Ти ще останеш тук — каза кратко и остро и изчезна зад храстите в другия край на градината.
— Удоволствие е да ви видя отново, Ваше Височество — чух след малко.
Сърцето ми биеше в гърдите като чук. Дочувах как си шепнат нещо Надин и събеседникът й от кралското семейство. То не беше многобройно. Ватийският крал Матис и неговата андаланска съпруга имаха само едно дете — принцеса Марам, за която говореха, че е също толкова жестока и типична ватийка като баща си, независимо от полукушаилския си произход. Кралицата беше починала от тежка болест по време на Чистката — систематичното преследване и избиване на Салихите, най-влиятелния андалански род, който се беше опълчил на ватийското нашествие.
— Коленичи — чух гласа на Надин зад гърба си.
Свлякох се тромаво на колене.
— Доста работа ти се очертава, струва ми се — чу се друг глас.
Беше остър, сякаш говорещата беше свикнала да го използва, за да поставя хората на мястото им. Усещах как очите й прогарят дупки в тила ми, а после долових шумоленето на дългата й рокля и подрънкването на бижутата й, докато бавно ме обикаляше в широк кръг. Краят на полата й беше тъмночервен, избродиран с шарки в черно. От златния колан на кръста й висяха няколко дълги тънки верижки, които се полюшваха и се удряха леко една в друга, докато вървеше. Накрая застана пред мен.