— Нито пък аз — каза най-после с равен глас. — И все пак ето ни тук, едно просто момиче, пораснало на малка луна, и една бъдеща кралица. А сега отговори на въпроса ми.
— Не зная, Ваше Височество — повторих.
Тя изви устни.
— Нейно височество — намеси се Надин, — е била благословена с резервен вариант.
— Не съм резерва — процедих през зъби.
Задоволството на принцесата прерасна в същински триумф. Стомахът ми пропадна, когато осъзнах, че съм се хванала в капана, който ми беше устроила.
— Има една ватийска легенда за мъж на име Алексиус, който разгневил техния бог — заразказва Марам, а устните й се повдигнаха в ленива усмивка. — Той бил окован на един планински връх, където хищните птици го кълвали до смърт.
Продължи, като започна да обикаля около мен:
— А всяка нощ бог го съживявал и излекувал тялото му, за да може същите тези птици да започнат пира си отначало с изгрева.
Опитвах се да поддържам дишането си равномерно, а погледа — съсредоточен в една точка на пода. Каквото и да беше замислила, нямаше да се поддам на страха. Не можеше да ме принуди.
Марам подсвирна — висок тънък звук — и вдигна дясната си ръка. За пръв път забелязах, че носи дълга кожена ръкавица. Разнесе се звук от криле, все по-силен и по-силен. Трябваше да призная, че беше впечатляващо как Марам дори не трепна, когато птицата рух[3] кацна на ръката й. Беше висока поне наполовина колкото нея и когато разпереше криле, за да запази равновесие, се виждаше, че дължината им се равнява на ръста й. Ноктите и човката бяха бели като голи кости и контрастираха с почти катраненочерното оперение. Изгледа ме с едно око, тъмно като перата, без да мига, втренчена в мен, сякаш бях плячка.
Преглътнах.
— Надин ми разказваше истории преди — заговори пак Марам, погали птицата по гърдите и тя изчурулика тихо — зловещ звук за такова плашещо създание. — Как някога рухите са били достатъчно големи да вдигнат възрастен човек и да го отнесат, за да нахранят с него пиленцата си.
Когато срещнах очите й, усмивката й се разшири. Страхът пулсираше в мен по-силно от сърцето ми. Не подскочих, когато тя рязко вдигна ръка и рухът излетя, но това нямаше значение. Дори да запазех самообладание, нямаше как да спра онова, което знаех, че следва.
— Ще научиш много нови неща в Зияана — каза тя. Усмивката й беше станала мила, почти дружелюбна. На лявата й буза се виждаше трапчинка. — Ето първия ти урок: не си позволявай да ми отвръщаш.
Изсвири два пъти, остро и отчетливо. Сянката на руха падна над нас, когато птицата направи кръг под тавана, нададе гневен писък и се стрелна надолу с криле, свити към тялото. Не успях да възпра ужасения вик, който се изтръгна от гърлото ми. Бях виждала диви ястреби и подобни на тях птици на Кадиз, бях ги наблюдавала как улавят плячката си и как я изяждат със студено любопитство. Никога не се бях асоциирала с жертвата, никога не си бях представяла, че ще се озова в ужасяващата хватка на нокти и човка. Нямаше как да оцелееш в нашето село или на нашата луна, ако приличаш дори малко на жертва.
Рухът не издаде звук, когато ноктите му се удариха и вкопчиха в раменете ми. Свиха се, забивайки се в плътта и костите ми, после ме вдигнаха във въздуха и ме отнесоха на няколко метра по-назад. Не беше достатъчно голям, за да ме вдигне на повече от десетина сантиметра от земята, но когато подът изчезна изпод краката ми, изкрещях още по-силно. Малкото хладнокръвие, което бях успяла да запазя, се изпари напълно, когато птицата ме пусна и се стоварих на колене. Роклята ми за пълнолетието вече беше подгизнала и усещах как прясна гъста кръв бавно блика от новите рани. Свих се на земята и захлипах. Когато пораснеш в село като моето, се научаваш на един по-различен вид страх. Страх от глада. Страх от имперските дроиди. Страх от тихото жужене на имперските разузнавачи. Но този страх те научаваше на издръжливост — човек може да остави непрекъснатият натиск да го пречупи, но може и да се научи как да изправя гръб въпреки него.
Но не се случи това. Никога не бях изпитвала такъв дълбок до костите ужас — че рухът може да се върне и да сграбчи плътта ми отново. Нито страха, породен от слабото потракване на токове по пода в градината. Наложих си да срещна погледа на Марам, когато тя застана пред мен. Този път не можах да разгадая изражението й. Беше объркващо да гледам нея, себе си, и да не разбирам какво означават онези промени в чертите й, които познавах така добре в собственото си лице.
— Какво невзрачно, жалко създание си! — каза тя най-после.