Въпреки раните й се усмихнах.
— Виждали ли сте се в огледало, Ваше Височество?
Тя ме удари пак, но преди да успея да падна, ме грабна за рамото и стисна. Извиках по-силно, тя стегна хватката си още повече и се извиси над мен с мрачно изражение.
— През идните дни няма да се засмееш повече — обеща ми.
Не казах нищо, но се надявах да усети решимостта ми. Принцесата ме пусна и ме бутна настрани, като възкликна отвратено. Сега с окървавените пръсти представляваше страховита гледка.
— Кралят цени живота на дъщеря си — започна Надин, без да ни обръща внимание. — А напоследък той твърде често е под заплаха. Нейно Височество почти не може да излиза извън пределите на Зияана заради бунтовническите нападения.
Наложих си да замълча, макар че никак не ми се виждаше чудна омразата, която принцесата ми вдъхна.
— С наближаването на осемнадесетия й рожден ден и засвидетелстването на правата й върху трона очакваме публичните й появи да зачестят. Кралят ни даде заповед да излагаме твоя живот на риск там, където е прекалено опасно за нея. Ще бъдеш обучена и ще се превърнеш в Нейно кралско височество. Ще говориш като нея, ще вървиш като нея. Дори ще дишаш като нея.
— А ако не го направя? — попитах, като се опитах да потисна отвращението си.
— Ще го направиш — каза Надин.
— Животът ти зависи от това — добави Марам със смразяваща усмивка.
Съсредоточих се върху ходенето, върху поставянето на едното ходило пред другото, докато един дроид ме водеше от двора към онази част на двореца, където бяхме кацнали в началото. Не срещнахме никого, дори и други дроиди. Не биваше никой да ме вижда, досетих се. Не биваше да разбират колко приличам на Нейно Височество. Тъкмо когато вече си мислех, че ще припадна, дроидът направи знак да вляза в покои, където ме чакаше Тала. Пред нея имаше малка масичка, а зад нея — легло, покрито с възглавници. Тя скочи на крака. Лицето й изглеждаше посивяло, изтормозено, очите й се бяха разширили, а ръцете й трепереха.
— Дихиа! — възкликна тя ужасено и ме прихвана през кръста, когато се олюлях.
Извиках, защото болката отново прониза тялото ми. Когато Тала отдръпна ръка, видях, че пръстите й са окървавени. Прошепна бърза молитва на кушаилски и ми помогна да легна на леглото.
— Благодаря, Номер 62 — обърна се тя към дроида.
— Да, гражданко на империята — избръмча дроидът и се отдалечи.
Тала се захвана за работа бавно и старателно, докато аз се взирах в празното пространство. Кървях от толкова дълго, че платът беше залепнал за раните ми. Тя внимателно намокри рамото ми с гъба, докато най-после успя да свали роклята, за да промие раните и да ги превърже с бял плат, от който се излъчваше леко сияние. Тъканта беше топла и усетих как щипе, преди да попие в раните така, сякаш изобщо не беше съществувала. Знаех, че не го прави от добрина към мен. Лекуваше ме, за да мога да изпълнявам задълженията си — да се върна при Марам и тя да има възможността да ме накаже отново. Трепнах, когато хладните й пръсти докоснаха брадичката ми и обърнаха лицето ми към нея. Очите ни се срещнаха.
— Ще отнеме известно време, докато нараняванията ти зараснат — каза тя, след като изми лицето ми. — Можеш да се изкъпеш. Няма да навреди на превръзките. Но ще е по-добре да спиш по корем.
Ръцете й бяха покрити с кръвта ми. Проследих с поглед как ги потапя в купа мътна вода и как водата потъмнява още повече. На колцина други ли е оказвала същата помощ, запитах се. Колко такива случая е преживяла, преди да усъвършенства това хладнокръвно, безизразно държание и дистанцията, която поддържаше? И аз ли щях да свърша като нея?
— Това са твоите покои. Можеш да разполагаш свободно с това жилище и двора отвън. Но нямаш право да излизаш извън западната порта, разбираш ли?
Очите ни се срещнаха отново. По лицето й пробяга сянката на някакво чувство, но мигновено изчезна.
— Урокът е труден — прошепна тя с по-тих глас. — Но е по-добре да го научиш рано. Няма как да избягаш от онова, което те искат. Можеш само да оцелееш.
6
Посрещнах утрото на пресекулки, постепенно. Дочувах как лекият ветрец шумоли в завесите, как проскърцва някаква врата, как дрънчат верижки. Не чувах гарваните и първите петли, нито блеенето на старата ни коза в кошарата й. Нито пък чувах стъпките на родителите си на долния етаж или тихия призив на баща ми за молитва — традиция, която той настояваше да продължим да спазваме въпреки опасността.
Нямах сили да отворя очи или да помръдна. Цялото тяло ме болеше и мъчително бавно успявах да се откопча от кошмара, който ме беше споходил. Но ако не станех скоро, майка ми щеше да дойде да ме сгълчи и да ми напомни, че съм се съгласила да доя своенравната коза, когато я купихме. И по-лошо — мое задължение беше да я хващам, когато избягаше, а това изглеждаше доста вероятно, като се имаше предвид подозрителното й мълчание тази сутрин.