— Мамо! — простенах.
Леглото ми беше като облак и цялото ми тяло се беше сгряло от топлината под завивките.
— Мамо! — казах пак и се насилих да седна в леглото.
Замръзнах. Не беше кошмар. Дроидът, раните ми, принцесата — всички те бяха истински. Намирах се в двореца Зияана в столицата Уалили.
За миг ужасът изличи всяка мисъл. Едва бях оцеляла през първата си вечер тук. Как щях да се справя със следващата, и другата след нея, и другата след нея, да не говорим какво щеше да се случи, щом заемех мястото си като двойничка на Марам. Свих се в леглото и се опитах да се преборя със сълзите.
Някой вече беше влизал в новото ми жилище и ми беше оставил чай и хляб. На една закачалка до входа висеше кафтан в кремав цвят като слонова кост. Предполагам, че за богаташките от Зияана би изглеждал доста обикновено — беше оскъдно обшит с мъниста, само около шията и краищата на ръкавите. Но беше изкусно изработен, мънистата проблясваха в златисто и сребристо, а платът беше лек и се надипляше под пръстите ми като повърхността на вода. Струваше повече от фермата на семейството ми, бях сигурна.
Измих се и се облякох, като внимателно избягвах раните си. Тъкмо когато приключих, се появи Тала, тиха като призрак. Беше облечена в кафтан, подобен на моя, но черен и с ръкави и ревери, избродирани в бяло. Носеше и твърд кадифен колан в стар стил — над кафтана и елечето си.
— Ела — каза тя и посочи една тоалетна масичка, пред която бяха подредени възглавници. — Нямаме много време, а трябва да те приведем в приемлив вид.
Седнах предпазливо и се загледах в начина, по който работеше върху прическата ми. Трябва да беше работила като прислужница при някоя от дъщерите на махзените, които заемаха по-ниските рангове на новото правителство. Пръстите й се движеха бързо, докато втриваше ароматни масла и разделяше на път гъстите ми дребни къдрици. Очаквах просто да разреши възлите, но вместо това тя вплете сребристи и златисти нишки в плитките, преди да ги върже всичките на голяма плитка.
— Обици — нареди после. — И колие. Ето.
Отвори малко шкафче, в което имаше още по-малка кутия за бижута, и избра чифт златни обици с тъмнозелени камъни и колие в комплект с тях. Остави три пръстена в дланта ми, без да каже нищо, и изчака да ги сложа на пръстите си.
— Мисля, че бижутата са последната ми грижа — казах.
Тя не отговори. Тала не ме придружи до двора на Надин. Дроидът от вчера — Номер 62 — ме изпрати дотам вместо нея. Не ми каза, че мога да стана, след като коленичих, за да я поздравя, затова останах на колене, взряна в хладния каменен под. Надин не пророни дума, работеше по същия начин като вчера — методично, без да се разсейва. Ходът на събитията тревожно ми напомни вчерашните, но се насилих да изправя гръб и да потисна треперенето на ръцете си.
Острото почукване на токчета на женски пантофи по плочките предизвести пристигането на принцесата. Марам се появи с бързи крачки сред вихър от плат в черно и розово, който се развяваше зад нея. Дори да бяха сметнали, че розовото ще омекоти чертите й да изглеждат по-меки или нежни, преплетените черни шарки от мъниста разваляха напълно този ефект. Косата й се спускаше по раменете, без бижута или златни шноли, а на лявата й китка имаше една-единствена огромна гривна с голям черен камък. Изглеждаше бясна, озлобена. Очите й бяха подчертани с тежка линия черен молив и когато се обърна към мен, побързах да забия поглед в пода и потиснах тръпката на страха.
По изражението й не можеше да се прочете нищо, а стъпките й бяха отмерени, но стискаше полите на роклята си така, че кокалчетата на юмруците й бяха побелели. Седна до Надин и ми направи знак да се изправя.
— Ваше Височество — промърморих.
Тя не отговори. Когато рискувах да хвърля поглед към нея, видях, че се е втренчила в мен, сякаш ме намираше за също толкова странна гледка, колкото аз нея.
— Почистили сте я — каза най-после и ми махна с ръка да се приближа. Когато коленичих в краката й, ме стисна за брадичката, а изящно обработените й нокти се впиха в бузата ми. — Приликата…
Предполагам, че косата, пригладена назад, и новите дрехи от скъпи платове й помагаха да види по-ясно колко си приличаме. „Не просто си приличаме“, — помислих си. Бяхме почти като близначки.