— Какъв варварски обичай! — каза тя и аз трепнах. — Мислех, че вече сме обявили тези неща извън закона.
— Сред благородническите семейства, да — отвърна Надин. — Но не ни вълнува особено какво правят диваците.
Изумена, осъзнах, че говорят за даана ми. Бузите ми се сгорещиха, докато се борех да държа езика си зад зъбите. Майка й беше носила тези символи с гордост на собственото си лице — също както и баба й, вдовстващата предишна кралица Султана, която беше оцеляла след окупацията, но оттогава се беше затворила в пълна изолация, далеч от всички. Даанът беше обявен за незаконен сред махзените, но продължаваше да бъде високоценен племенен обичай — и не само сред кушаилите. Щеше ми се да я попитам защо е намразила така половината от родовото си наследство. Как беше заприличала така смайващо на баща си?
— Ще се погрижим за лицето й, разбира се — прибави Надин.
В този миг ми прилоша. Знаех какво смятат да направят.
— Не можете — казах, отвратена от боязливото трепване на собствения си глас.
Марам не отговори, но погледът й не се откъсваше от мастилото по бузите ми. Изражението й беше почти безметежно, макар че се готвеше да ми отнеме единственото нещо, което беше наистина мое. Даанът ми беше всичко за мен — семейството ми, вярата ми, наследството ми.
Това беше то: щяха да ме затворят тук и да променят всяка моя черта по образ и подобие на господарката, да ме лишат от едно от малкото неща, които ме отличаваха от нея. Знаех толкова малко за принцесата на империята, но знаех, че е наполовина кушаилка и че годеникът й е бил кушаилец. Не питаеше ли някаква обич към този народ, някакво съчувствие?
— Умолявам ви — прошепнах, докато тя стисна пръсти около бузата ми.
— О! — възкликна тя и в този единствен звук успях да усетя твърдостта в гласа й, ненавистта й. — Никога недей да умоляваш.
Искаше ми се да изкрещя, исках целият дворец да разбере какво се готви да направи тя с мен. Но в следващия миг усетих леко ощипване в основата на шията. Погледнах надолу и забелязах дребна, подобна на паяк машина да пълзи бързешком надолу по полата ми. Последното нещо, което видях, беше Марам — с все така безизразно лице и юмрук, здраво стиснал на топка плата на полите й — която ме проследи с поглед, докато падах на земята.
Заспах — или поне мислех, че спя — измъчвана от кошмари. Огромен лазер, който се приближаваше бавно към лицето ми. Дроиди с форма на насекоми, които пълзяха по мен, усещането за метал, който пронизва плътта ми до кокал. Острото жужене на малък трион. Горещина, докато изпиляваха скулите ми и закръгляха очертанията на челюстта. Изплувах от бездната на безсъзнанието бавно. Колкото повече приближавах повърхността, толкова по-мрачен ми се струваше светът. Бях на ръба на ужаса, крещях наум — а може би и в действителност. Никой не дойде да ме утеши. Останах пленена в капана на кошмара, докато най-после не се събудих.
Втренчих се в тавана и зачаках преплетената шарка с форма на звезди на дървения таван да се избистри пред очите ми. Чувствах тялото си така тежко, сякаш беше от олово. Леглото беше отрупано с множество завивки, а завесите, които отделяха тази стая от останалата част от покоите, бяха дръпнати. Седнах с усилие в леглото. Преди умът ми да успее да се ориентира в обстановката, изпитах момент на пълна безметежност. Не можех да си спомня кога съм се върнала в стаята си, нито какво се е случило от последния ми урок насам. А после вдигнах длани към лицето си и напипах превръзките.
От гърлото ми се изтръгна неравен измъчен стон. Чувствах се… Нямаше логика да се чувствам предадена, но беше именно така. Свих се на леглото, притиснала увитото си в марля лице към коленете, и захлипах. Силни дълбоки ридания разтърсваха цялото ми тяло и отекваха от каменните стени на новото ми жилище. И без да проверявам, знаех, че новият белег на гърба ми е изчезнал — кожата беше излекувана, за да е като тази на Марам. Бях загубила битка, за която изобщо не бях подготвена. Бях лишена от всички неща, които трябваше да бъдат само мои, с които Дихиа ме беше благословил, а сега… Как можех да оцелея, да съхраня самата себе си, след като не ми беше останала и частица от мен? След като всичко, което ми оставаше, беше Марам?
Спомних си гласа на майка ми, начина, по който разресваше косата ми и прибираше къдриците ми зад ушите. Спомних си я как работи усърдно, с изпито сериозно лице, сякаш беше решена да води собствена война в кухнята. Бях наследила доста повече от въображението на баща си и по-малко — от силата на майка си. А сега повече от всичко ми се искаше тя да се появи и да ме прегърне; някак да ми предаде малко от желязната си воля със своето докосване. Исках да видя семейството си отново. Майка ми и баща ми, братята ми, стариците от селото, които бях наричала „бабо“, откакто бях малка. Не исках никога повече да сънувам дроидите или Зияана. Исках открито небе и планински въздух. Исках да съм сигурна, че семейството ми е в безопасност, че Кхадижа е здрава, че Хуснаин е жив. А повече от всичко исках да напиша собствената си история, свободна от намесата на ватийците. Но краят на дните като тези не се виждаше. Всеки ден щях да се будя като затворничка в Зияана, оставена на милостта на Надин и останалите Висши ватийци като нея. И независимо какво правех и колко добре се справях, шансовете ми да видя семейството си отново бяха почти никакви. Щяха ли да ми позволят да се върна в Кадиз някога? Щях ли да видя пак родителите или братята си? Щях ли изобщо да мога да разбера дали са живи?