Исках отговори, но никой тук нямаше да може да ми ги даде. Семейството ми, съдбата ми, домът ми — засега всички те бяха непостижими за мен. А може би — завинаги. Тъкмо бършех сълзите от очите си, когато я забелязах. Окачена на една от дървените прегради, между стаите висеше роклята ми от навечерието на пълнолетието. Беше изпрана, а скъсаните места — зашити. Кръвта и мръсотията от онази ужасна нощ бяха изчезнали, както и сълзите, които бях проляла, докато ме отвличаха. Вдигнах ръка да я докосна и отново усетих прилива на мъка да ме притиска под гръдната кост.
А на един стол под нея беше оставен свитъкът листа, който Хуснаин ми беше подарил за навечерието на пълнолетието. Дъхът ми спря, докато се взирах неразбиращо в стихосбирката. Бях забравила за нея, за онзи кратък миг на щастие. Тя беше оцеляла след пътуването ми до Зияана, след първата ми среща с Марам и след лечението на Тала.
Как?
Ръцете ми трепереха, когато развързах връвта, която още беше увита около свитъка, и разгърнах страниците. Отвътре изпадна твърдо парче хартия, по-дебела от пергамента, а на него разпознах почерка на Хуснаин.
„Нека тези думи продължат да отекват в мислите ти през целия ти живот.“
Очите ми се замъглиха от сълзи. Смятах, че съм загубила всичко — всяка връзка със семейството ми, миналото, хората и нещата, които обичах. Почеркът на Хуснаин беше като маяк, който ме насочваше по пътя след дълга тъмна нощ.
— Пъстроперен и забулен я навести той и сведе глава — изрецитирах на кушаилски. — И прикрепи към короната й звезда, златна като слънцето. И рече: „Коленичи, че да получиш благоволението на Най-възвишения“.
Усетих как думите ме пронизват като мълния. Обичах историите за Масиния повече от всички други. Тя беше дъщеря на тазалжитска кралица, отвлечена от търговци на роби като малка. Беше страдала под тежестта на оковите си, преди да намери начин да им се изплъзне. Бяха я дамгосали, бяха я лишили от свобода. Но тя беше успяла да избяга и Дихиа я беше върнал — вече белязал с Неговото докосване — при майка й и семейството й. По-късно, теслитът на име Азул, който я спасил, се върнал при нея със „Словото на Дихиа“, което тя първо вписала в собствената си кожа, а после — в „Заветът“. Посланието й обединило тазалжитските племена за пръв път в историята им.
През купола на двора се процеждаше смътна фалшива лунна светлина, а въздухът беше изпълнен от сфери от нишки, които сияеха като море от умиращи звезди. От време на време някои от тях започваха да светят по-ярко от останалите и да издават тих звук, като напев на дете. Тази част на палата беше пълна с такива — единственият източник на светлина през нощта. В съчетание с подаръка на брат ми, който току-що бях открила, те ми изглеждаха като знак — като надежда. Горещо се молех за друг знак, какъвто и да било, който да разкрие предназначението на пътя, който ме беше довел дотук. Не можех да губя надежда и нямаше да го направя. Но исках да вярвам — трябваше да вярвам — че има някаква причина да съм тук, че този внезапен обрат в съдбата ми не е случаен.
Короната на Дихиа ми беше отнета, лицето ми беше изменено, тялото — сломено. Но не бях робиня, нито пък резерва. Бях дъщеря на майка си и щях да оцелея, да издържа. Щях да намеря пътя обратно до дома си.
7
Този ден Надин не седеше зад бюрото си. Нито пък ме изчака да разкрия лицето си. Вместо това сама дръпна булото ми. Втренчих се в една точка над рамото й, докато тя обръщаше брадичката ми ту на едната страна, ту на другата.
— Е — каза най-после, — определено приличаш на нея.
Не казах нищо.
— Колко покорна изглеждаш само! Ела — продължи тя. — Може да седнеш до мен.
Посочи два стола до масата, на която беше сервирана закуска. Поколебах се.