— Мадам? — казах въпросително.
— Трябва да се научиш как да седиш до по-вишестоящите от теб, щом ще имитираш Нейно височество.
— Да, мадам.
Тя ме изгледа критично, докато сядах.
— Разбираш ли колко е висок залогът на задачата ти? Няма място за грешки.
Проследих движенията й, докато наливаше чая.
— Разбирам, мадам.
— Ще видим — каза тя и махна с ръка към храната. — Яж.
Пресегнах се за парче хляб, но преди да го докосна, Надин ме удари по опакото на дланта с ножа си. Трепнах от болка и дръпнах ръка.
— Виждам, че ще трябва да започнем от самото начало — озъби се тя презрително. — Не си на село. Тук не ядем с ръце.
— Хляб е — казах безпомощно.
— Ще даваш заповеди да ти подават каквото искаш — обясни тя. — Ако ли не, ще използваш вилицата си. Разбра ли ме?
— Да, мадам.
— Направи го отново.
Така измина сутринта. Докато слънцето изгрее над хоризонта, на ръцете ми вече се бяха появили десетки лилавеещи синини и почти не бях успяла да хапна нищо. Надин изобщо не я беше грижа. Разпореди да раздигнат масата и закрачи към центъра на двора.
— А сега — каза, когато седна пак на привичния си стол с висока облегалка. — Ще вървиш напред и назад по тази пътека.
Изгледах я от стола, на който бях седнала.
— Да не си глуха, момиче?
Побързах да скоча на крака.
— Не, мадам.
Бях направила едва три крачки, когато нещо остро се заби в глезените ми. Спрях, затворих очи и дълбоко си поех дъх.
— Не си селянка — каза Надин, когато отворих очи. — Вече не си плячка. Не искам да виждам нито страх, нито колебание.
Каза „Не си плячка“ с такъв тон, сякаш бях именно това от момента на пристигането си насам.
— Не разбирам.
— Върви с изправен гръб — нареди тя, като ме шибна с тънкия си камшик между плешките, а после, с нов удар, този път по тила, добави: — С рамене назад и високо вдигната глава. Отново.
И отново, и отново…
След като физическата ми промяна бе завършена, Надин удвои усилията си да ме обучава. През следващите дни прекарвах сутрините си в препитвания заедно с нея, после уроци по танци с някой дроид, а накрая се прибирах в покоите си, за да уча следобеда. Прекарвах часове в усърдно наизустяване на имена, факти и исторически събития. Следобед се срещах с Надин за уроци по маниери. На повечето от тях присъстваше и Марам.
Тази сутрин явно не бях достойна нито едната от двете да ме удостои с вниманието си. Може би Надин бе твърде нетърпелива да се занимава с мен и болезнено бавния ми напредък. Така или иначе обучаваше ме само един дроид.
— Да започнем със старите родове на Зияана — каза той. — Изброй ги.
— Има пет велики рода, които са живели в Зияана в продължение на четиристотин години — започнах аз.
Дроидът почука с ръка по стената.
— Не. Кажи го като Нейно височество. Не ни интересуват твоите знания, а само умението ти да имитираш.
Преглътнах гневния си отговор. Упорствахме над тези уроци вече две седмици, а още не можех да наподобя високомерния тон на принцесата — независимо от факта, че животът ми зависеше от това. Въпреки всичко имах чувството, че не съм се приближила и на крачка по-близо до способността да заемам мястото на Марам. Липсваше ми нещо, което бе така дълбоко вродено у принцесата — нейната арогантност и гордост придаваха на гласа й характерно звучене. Аз не ги притежавах и в най-малка степен — и нямах представа как да се престоря, че ги притежавам.
Изправих рамене, вдигнах брадичка и продължих. Слънцето се беше издигнало високо в небето и виждах как маранята трепти над купола на палата. Повечето от жителите на Зияана се бяха оттеглили за следобедната си дрямка.
— Има четири рода — започнах отново. — Зияд, чийто пряк потомък съм аз. Във вярност са им се врекли Агадаан, Оуиж и Фарс. После Салнхите, чийто последен наследник е годеникът ми. Във вярност са им се врекли Мелас и Азру.
Дроидът отново почука на стената — ужасяващо, тънко „трак-трак-трак“, като от паяци, които се щурат по пода.
— Гласът ти не се припокрива с вокалния й регистър — каза хладно.
— Не знам какво означава това — сопнах се аз, неспособна да сдържам повече гнева си.
Весел смях огласи въздуха. Цялото ми тяло се вцепени от страх.
Марам носеше обсипаните си със скъпоценни камъни пантофи в ръка. Тъмната й коса се стелеше по раменете — разкошен водопад от къдрици с вплетени тук-там златни нишки. Днес носеше наситеносиня рокля, по която, както и в косата й, блещукаха златни панделки. С неприятна тръпка на завист осъзнах, че тя е по-красивата от двете ни. Вече бяхме еднакви, но закръглените й бузи, зачервени от удоволствие, и изящно повдигнатото ъгълче на устните й я караха да изглежда несравнимо по-привлекателна от мен.