— Не зная как очакват да успееш — каза тя. — Какво знае просто селско момиче като теб за живота като принцеса престолонаследница?
Дроидът, вечно нащрек, опря върха на пръста си в тила ми и ме разтърси с остър електрически шок — напомняше ми да коленича пред нея в знак на почитание. Вперих очи в пода — настроенията на Марам бяха така непредсказуеми, както и пустинните бури. Но си спомних стоическото изражение на майка ми и вече изличената от кожата ми корона на Дихиа. Каквото и да смяташе Марам, че може да ми стори, бях в състояние да го понеса. Щях да го понеса и да оцелея. Нямаше да я оставя да ме пречупи колкото и да се опитваше.
Когато пак вдигнах поглед, тя ме наблюдаваше с любопитство. Сякаш намираше съществуването ми за също толкова странно, колкото аз — нейното. Очите ни се срещнаха и студена маска замени предишното й изражение.
— Не зяпай така открито, селско момиче — каза с мек глас. — Не е благопристойно.
Докато седмиците се нижеха една след друга, а уроците продължаваха, страхът ми не намаляваше — но същото можеше да се каже и за решимостта ми. Единствената ми надежда за свобода се състоеше в прилежното изпълнение на поставените задачи — една селянка, която не беше в състояние да се справи, само би предизвикала гнева им. Ако успееше обаче, можеше да й бъдат отпуснати достатъчно свободи, че да й се удаде шанс да избяга. Докато дните продължаваха да се точат, волята ми придаде на гласа ми онова, което гордостта беше придала на този на Марам: дълбочина и твърдост, които прозвучаваха отчетливо всеки път, когато проговорех. Гласните ми станаха по-тежки, изреченията — по-стегнати и резки, а интонацията на думи, които преди може би щяха да звучат като въпроси, вече ги превръщаше в заповеди. Свикнах до такава степен на електрическите удари между плешките или по глезените, че гърбът ми непрекъснато беше изправен, а главата — високо вдигната. Освен това беше по-лесно да избегна очите на Марам, ако вдигнех брадичка по точно определен начин — погледът ми падаше точно над рамото й. Взети заедно, всички тези неща ме правеха все по-добро нейно копие и докато някои от раните ми постепенно зарастваха и се превръщаха в белези, започнах да успявам.
Марам ме наблюдаваше с ням, но дълбок интерес, когато коленичих пред нея в края на ежедневната ни среща и оправих диплите на роклята си така, че да се прострат зад мен като разперената опашка на птица. Дроидът стоеше до нея — очите му бяха потъмнели, но продължаваше да жужи тихо, предупредително.
— Каква принцеса си станала само! — каза Марам. Когато замълчах, продължи: — Наистина ли изглеждам така послушна отстрани, Надин?
— Само пред баща ви — отвърна икономката. — Което е хубаво.
Предполагам, че не би коленичила пред другиго.
— Смяташ ли, че ще успее да ги заблуди?
— Да се надяваме — каза Надин, а аз свих в юмрук ръката, скрита в диплите на роклята ми. — За нейно добро.
Прошумоля плат и усетих как пръстите на Марам се плъзват под брадичката ми и вдигат лицето ми нагоре по привичния за нея начин. На лицето й се четеше изражение, което забелязвах все по-често напоследък. На любопитство, размисъл — но някак остро, опасно.
— Питам се коя от нас е прокълната с по-тежка орис — прошепна тя така, че Надин да не я чуе. — Ти, задето приличаш на мен — или аз, задето приличам на майка ми?
Необичайно чувство стегна гърдите ми. За миг зърнах в чертите й едно свое по-младо, по-нежно аз. Самотно, тъжно — сигурно никога не бе имала приятели. Нежността изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила. Марам ме пусна и се отправи към изхода.
— Омръзна ми да те гледам — каза тя, обърна се на прага и добави: — Можеш да правиш с нея каквото намериш за добре, Надин.
Обърнах поглед към икономката, след като вратите се затръшнаха зад принцесата. Рухът не беше помръднал от Стойката си, макар че беше накокошинил пера и свил глава под крилото си — готвеше се за сън. Надин направи остър жест с ръка и един от дроидите отиде да хване птицата и да я върне в леговището й. За миг останахме вгледани една в друга.
— Справи се доста добре — каза Надин. Усетих предателски прилив на гордост дълбоко в стомаха си. — И тъкмо навреме. Избрахме Заключителния бал, който ще се състои след две седмици, за дебюта ти. Кралят ще присъства. Трябва да го впечатлиш, разбираш ли ме?
Кимнах.
— Да, мадам.
— Ще бъдеш в безопасност на бала — продължи тя. — Смея дори да кажа, че може да си прекараш приятно. Но трябва да изпълниш задачата си умело, за да са доволни всички.