Дядо ми бил посетен от такава птица, макар че майка ми така и не ми разказа защо или дори кой всъщност е бил той.
„Смел до безразсъдство мъж, който почина, потънал в скръб заради всичко, което не бе успял да постигне“ — бе всичко, което ми каза веднъж.
Взирах се в старата кутия с разфокусиран поглед, замислена, вгледана всъщност в самата себе си. Слънцето скоро щеше да залезе и нямах време за губене в съзерцание на някакво старо перо. Но то продължаваше да ме зове, също както когато бях малко момиче и плъзгах палец по извитата му дъга напред и назад, без да съзнавам какво правя.
Както на Кадиз, така и на родната ни планета Андала вече нямаше останали теслити. Като много други неща от детството на майка ми, които също бяха изчезнали — унищожени или загубени. Всичко, което ни оставаше, бяха някои реликви, следи, които показваха какъв е бил светът и какъв най-вероятно нямаше да бъде никога повече.
Подскочих, когато майка ми се изкашля предупредително, застанала на прага в коридора.
— Амани! — каза кратко с вдигната вежда.
Беше твърде късно да скрия кутията и не можах да потисна прилива на вина, задето се бях вмъкнала в стаята на родителите си.
Но майка ми не каза нищо — само се усмихна и пристъпи напред с протегната ръка.
— Баща ти… Баща ти ли ти даде перото? — попитах аз най-после, като й подадох кутията.
Очите й се разшириха леко. За миг ми се стори, че няма да ми отговори.
— He — каза тихо и затвори капака на кутията. — Намерих го малко след като птицата си отиде. В момент на слабост в един храст.
Рядко бях виждала майка си такава, каквато беше в този момент — с меко мечтателно изражение, сякаш си спомняше за по-добри времена. Беше преживяла две войни — гражданската и нашествието на ватийците, както и последвалата окупация. Беше твърда, като от стомана — неукротима, непоклатима и несломима.
— Какъв е бил моментът ти на слабост? — попитах.
Знаех, че няма да получа отговор. Никога не получавах. Но тя ме изненада, като се усмихна:
— Бягах от любовта. От баща ти, по-точно. Припомних си начина, по който моят баща бе способен да се изгуби напълно в отдадеността си на другиго, и това ме уплаши.
Изгледа ме развеселено, когато челюстта ми увисна от учудване. Знаех, че родителите ми се обичат, беше очевидно за всеки, който ги видеше, въпреки различията им. Но никога не я бях чувала да го казва и да го признае доброволно ми се стори…
— Но както и да е. Ти какво правиш тук? Би трябвало да се подготвяш за довечера.
Не знаех как да го обясня, затова само поклатих глава и свих рамене.
— Не зная. Просто… Обичам го. Предполагам, че просто ми се прииска да го видя пак.
Тя се приближи към мен и повдигна брадичката ми. Вече бях пораснала, но тя пак се извисяваше с цяла глава над мен. Погали бузата ми леко с обратната страна на пръстите си и проследи линиите, където щеше да се намира даанът ми — острите татуировки в геометрични форми, които щяха да отбележат първите ми стъпки в живота като възрастен човек. Надявах се да приличат на нейните — строги и внушителни, сякаш още от пръв поглед оповестяваха на всеослушание коя е и откъде идва.
— Зная, че тази седмица беше тежка — каза тя най-после. — По-тежка от обикновено. Но и това ще отмине като всичко друго.
Прехапах език, за да възпра отговора си. Не би трябвало да ни се налага да ги чакаме да отминат. Не биваше изобщо да се случват. Тази седмица бяхме принудени да понесем опожарените ни полета, а и все по-засиленото присъствие на ватийците.
Но майка ми ме стъписа, като ми подаде кутията обратно. Отново млъкнах от изненада.
— Мисля, че ти трябва да я наследиш — каза ми със същия мек тон като преди малко. — Надеждата се удава повече на младите, а и ще намериш в нея по-голяма утеха от мен.
Отворих уста, но бях останала без думи от изумление.
— Наистина ли? — успях да кажа най-после.
Тя ми се усмихна.
— Наистина — потвърди и ме целуна по челото. — Може би Дихиа ще ти прати второ перо и ще получиш своя знак в тези смутни времена.
После ме остави сама в нейната спалня, все още притиснала кутията към гърдите си. Миг по-късно станах с намерението да я скрия в стаята си, за да не вземе да промени решението си.
Слънцето вече клонеше към заник, затова трябваше бързо да си взема нещата. Кхадижа сигурно вече ме чакаше и никак не ми се щеше да ме нахока, задето съм закъсняла. Селото отвън беше притихнало. По това време обикновено се разнасяха тихите песни на полските работници, които се прибираха по домовете, и звънтенето на камбанката, което обозначаваше края на работния ден. Шумът от маршируващите ботуши, виковете на продавачите, които рекламираха стоките си на малкия площад на селцето, лаят на кучетата и блеенето на козите — всички те бяха стихнали.